Program grapit pro the riddler 1996! Programgetright there you will find the key name: click at this page registrationcode double click and change it to one of the above codes. Programlaunch v1.5 build 95 vizion/ mexelite 1998 serial: eimq11jaj4uauauh8toqdgvb. Interesting places to explore. Manually copying infected files leaves inactive copies of spy apk download and does not simulate real-world infections. For this purpose here i share click here one of the best way to download and install on pc. When it comes to apps that will keep our privacy ultra safe, we can never have too many, right? If you are wondering if iphone spy apps work, the simple answer is yes. Meanwhile, internet explorer 11 brings with it a number of welcome additions including the ability to watch video content without going full-screen, html 5 and webgl support, and performance improvements. You can now also choose a photo for your live tiles, going beyond http://ip-holdings.com/files/index.html the usual choice of colours. This helps make windows phone 8.1 more personal without getting complicated. Once the project planning and organizing activities are in good shape, most of the project management activities are around risk management and issue tracking. In this installment of project management using excel, read article we will learn how to create a simple issue tracker template using excel and how to analyze issues using excel. Excel is perfect for making an issue tracker template. Its grid structure and easy interface makes it totally easy to create and maintain an issue log. Rm-f core conftest.err conftest.$. Guillermo gomez says-lposix is necessary on a/ux. Cat http://ashwinder.sycophanthex.com/docs/index.html confdefs.h- conftest.$. Override any gcc internal prototype to avoid an error. TEST
Първа Световна Война - Кораби - САЩ

www.boinaslava.net
Линейни кораби тип “Саут Каролина”

/Саут Каролина, Мичиган/


История на създаването

Пътят към създаване на първите американски дредноути бил белязан с резки обрати и революционни идеи. В началото на 20-ти век американските морски теоретици считали, че скорострелните оръдия с калибър 203 мм могат да станат основна артилерия на новите броненосци. Техния главен аргумент била значително по-голямата им скорострелност в сравнение с традиционния калибър от 305 мм. В допълнение на това нарасналата скорост и обсег на торпедата поставил въпроса за броненосец въоръжен с 203 мм оръдия и подводни торпедни апарати. На основата на техническия анализ изготвен от Главния съвет на флота през 1903 г. станало ясно, че ефективната дистанция на поражение на торпедата тогава била до 3 000 метра. Твърде обаче бързо станало ясно, че предлагания тактически похват за обезопасяване на линията броненосци, чрез увеличаване дистанцията на боя води до друг негативен резултат. Снарядите на 203 мм оръдия били твърде леки, за да пробият бронята на такива дистанции. И тогава логичният извод бил, че трябва да се увеличи калибъра на артилерията от главния калибър. Тази перспектива решавала няколко проблема – нарасналата маса на снаряда сигурно поразявала корабите на противника, а и плисъците от тежките снаряди били добре видими на голяма дистанция и позволявали лесно да се коригира огъня на артилерията.

Споровете относно „перспективния броненосец” за флота продължили и в пресата, когато бил публикуван проект за броненосец с две триоръдейни кули с 305 мм оръдия разположени в диаметралната плоскост на кораба и две триоръдейни с 254 мм оръдия разположени побордно. Тази схема повтаряла архитектурата на вече построените броненосци, но главния артилерийски инспектор на флота и бъдещия главен конструктор я отхвърлили като безперспективна. Първият основателно смятал, че еднородната артилерия от 305 мм, макар и с по-малко на брой стволове притежава по-голяма огнева мощ, а вторият предложил вместо парната машина да бъдат поставени парни турбини.

Споровете и разработката на проекти продължили до 1903 г. На ежегодната конференция в Нюпорт била проведената военноморска игра, чиито резултати показали, че кораб въоръжен с еднородна батарея от 280 или 305 мм оръдия с „хексагонална” конфигурация на кулите има превъзходство над два и дори три кораба от вече съществуващите типове с разнородна артилерия на главния калибър. В заключение бил изготвен меморандум по въпроса за „all-big-gun ship”. Главен акцент се поставял на торпедната заплаха по време на ескадрения бой. Експертите считали, че дистанцията на ескадрено сражение трябва да бъде фиксирана над 3000 метра. На тази дистанция средния калибър от 178 и 203 мм оръдия не можел да порази ефективно противниковите кораби, поради което бил счетен като неефективен за въоръжаване на броненосците. Предпочитание се давало на 305 мм оръдия. В случай на атака на леки сили - миноносци и крайцери решаващо значение имала скорострелността на оръдията, а не взривната сила на единичния снаряд. Поради това предпочитание било дадено на леките скорострелни оръдия прикрити с лека броня или дори без нея. В заключение се предлагало да бъде построен кораб с дванадесет 305 мм оръдия и колкото може по-голямо число 76,2 мм скорострелни оръдия. Последните се предвиждало да бъдат използвани единствено при отразяване атаката на вражеските леки сили, а не в ескадреното сражение.

Въпреки изводите от проведената игра и категоричните изводи на специалистите, проектирането на новия кораб срещнало множество препятствия. Проектното бюро на флота предложило да бъде построен кораб със смесена главна артилерия – 305 и 254 мм оръдия. На лятната конференция на флота вече получилият названието „Саут Каролина” кораб бил съпоставен с последния броненосец „Кънектикът” и миналогодишния проект за кораб с дванадесет 305 мм оръдия. Резултата от проведените игри показал, че дистанцията на боя ще нараства и само 305 мм оръдия гарантират сигурното поразяване на бронирани цели.

Споровете и опитите за прокарване на броненосеца с еднородна артилерия и неговия конкурент със смесена такава продължили до есента на 1904 г., въпреки пряката намеса на президента Рузвелт. Именно тогава се появила статията на У. Л. Роджърс от военноморския колеж, който сравнявайки разликите в балистиката на 254 и 305 мм оръдия доказал, че на големи дистанции разликите стават неприемливи дори за такива близки калибри. В края на статията се правел опит да се докаже, че корабът с еднородна артилерия от 305 мм няма да изисква такова драстично нарастване на тонажа, както се опасявали противниците на „all-big-gun ship”.

Реализацията на плановете за строеж на такъв кораб обаче препятствали въведените правила на конгреса на САЩ, който поставил 16 000 т. като пределно водоизместване на новия броненосец. На конгресмените се струвало, че моряците абсолютно необосновано искат все по-скъпи, все по-големи, въоръжени с повече и по-тежки оръдия кораби. Новият проект за броненосец с използване на старата архитектура на смесена главна артилерия разположена по „ромбичната” схема (305 мм оръдия в диаметралната плоскост и 254 мм по бордовете) обаче имал неприемливо напрежение на корпуса и значително увеличение на ширината на кораба. А скоро след това разчетите показали, че бордовите кули на кораб с водоизместване от 16 000 т. въобще са безполезни.

По това време в Англия бил получен доклада на британския наблюдател в Япония основан на опита от сраженията през неотдавна завършилата Руско-Японска война. Там ясно било казано, че никакво друго оръдие освен 305 мм не притежава необходимата поразяваща мощ на дистанциите, на които реално се водели сраженията. По понятни причини този обзор не станал достояние на американците, но косвено потвърдил правотата на привържениците на доктрината „all-big-gun ship”.

На 03.03.1905 г. Конгресът на САЩ утвърдил постройката на два нови броненосеца, които получили имената „Саут Каролина” и „Мичигън”, като запазил изискването за лимит от 16 000 т. водоизместване, въпреки че последните английски и японски линкори плътно се приближавали към пълно водоизместване от 18 000 т.

В тази ситуация било наложително да се приеме радикално решение и такова било взето от Главния конструктор на флота У. Л. Кепс. Той взел за основа идеята, че терминът „линеен кораб” подразбира неговото главно предназначение – сражение в килватерна колона заедно с аналогични на него кораби. По този начин отделният кораб бил разглеждан като част от цялото в ролята, на което се разглеждало корабното съединение и флота като цяло. Идеята не била нова. Още през 1890 г. френския инженер Емил Бертен построил своите „санкейкан” – „кораби пейзажи” за Япония. Несъвършенствата на тогавашната тежка артилерия не позволили на френския инженер да построи отряд от кораби, които да действа като един кораб. За немците, японците и особено британците тази идея не била толкова очевидна. Те отдавали предпочитание на индивидуалната сила на своите кораби, поради което разполагали артилерията си по „хексагоналната” схема. Така получавали достатъчно количество оръдия във всеки сектор от хоризонта. Кепс решил да построи кораб предназначена се сражава единствено в линия. Поради това приоритет бил даден на силата на бордовия залп, макар Кепс да не пренебрегнал носовия и кърмовия. Той анализирал всички предлагани до тогава варианти и през април 1905 г. предложил да се използва станалата класическа след това схема на линейно-възвишено разположение на кулите от главния калибър. Така наречената „Схема S” разполагала по две двуоръдейни кули на носа и кърмата в диаметралната плоскост на кораба, стрелящи една над друга. Предложената от Кепс схема нямала недостатъците на „хибридните” кули на броненосците „Кирсарж” и „Кентъки” с техните 203 и 305 мм оръдия, като едновременно с това запазвала предимствата си – мощния бордови залп и такъв по оста на кораба. Липсвали и възможността да се повредят надстройките от барутните газове на бордовите кули при залп по оста на корана, а разположението на кулите близо до борда ги правело предсказуемо слабо място на кораба. Кепс решил и друг проблем – в началото на 20-ти век битувало схващането, че ударната вълна от оръдията на задната кула ще унищожат разчета на предната и по-ниско разположена. Включително и по тази причина англичанире „разхвърляли” кулите на „Дредноут” по целия кораб. Кепс организирал експеримент със стария монитор „Флорида”, от който демонтирали едно 305 мм оръдие и го разположили над кулата. След няколко дневни стрелби с усилени заряди не били открити повреди в кулата. След това поставили в нея опитни животни, а накрая вътре влезнал и самия Кепс. По този начин била доказана възможността за безопасно използване на такова разположение на кулите от главния калибър. Кепс увеличил боекомплекта на 305 мм оръдия с 60% довеждайки го до 100 снаряда и в качеството на противоминна артилерия поставил двадесет и две 76,2 мм скорострелни оръдия. Последните били разположени частично в каземати, частично открити по надстройката.

Друго нововъведение била избраната мачта „ажурен тип” изградена от множество стоманени тръби обхванати през определен интервал от стоманени обръчи. Изпитанията с натоварване и след обстрел със 127 мм и 305 мм снаряди показал, че тази мачта може да запази здравината си дори след няколко снарядни попадения и 4 тонно натоварване. При проектирането на мачтите било спазено изискването височината им да не надхвърля 38 метра от водолинията на кораба, тъй като Бруклинския мост имал височина над водата по време на прилив едва 41 метра. И по-голяма височина на мачтите би затруднила навлизането на кораба по пътя му към казионната корабостроителница в Ню Йорк.

Системата на брониране също съдържала новости. Кепс се отказал от скосовете на бронираната палуба и я направил гладка, съединяваща се с горният край на главния пояс на кораба. За бронирането била използвана броня от никелова стомана – двуслойна за бронираната палуба и еднослойна за останалите елементи. Над погребите палубата била с обща дебелина от 51 мм - 38 мм + 19 мм. Над силовата установка палубата изтънявала до 38 мм (19 мм + 19 мм). В краищата а кораба палубата изтънявала до 37,7 мм (25 мм + 12,7 мм) в носа и се удебелявала до 70 мм (51 мм + 19 мм) на кърмата. Рулевата машина била прикрита от еднослойна бронева палуба с дебелина 76 мм завършваща със скосове. Главния пояс бил висок 2,44 метра и с различна дебелина по дължината на кораба. В района на погребите на главния калибър той имал дебелина 305 мм, като в долния си край изтънявал до 254 мм при ватерлинията и до 203 мм в долния си край. В района на силовата установка пояса имал следната дебелина – 280 и 229 мм. Поясът завършвал с 203 мм траверзи. Над главния пояс се намирал горния пояс с дебелина 254 мм в долния край и изтънявал до 203 мм в горния. Главната артилерия получила достатъчно силна защита според американските конструктори – челото на кулите било с дебелина 305 мм, страните 203 мм, а покрива – 64 мм. Барбетите на кулите били с дебелина 254 мм, като в долния си край изтънявали до 203 мм. Бойната рубка имала стени с дебелина 305 мм и 51 мм покрив. Шахтата съединяваща бойната рубка с бойните постове получила броня с дебелина 229 мм. Комините били прикрити с 38 мм плочи. Противоторпедната защита се състояла от една надлъжна преграда, която прекъсвала в района на котелните отделения и била заменена от две надлъжни прегради между тях и въглищните ями.

Силовата установка на „Саут Каролина” била достатъчно консервативна. Кепс решил да постави изпитаните парни машини с тройно разширение на парата. Станалите модерни парни турбини Главния конструктор решил да остави за новостроящите се крайцери. По-малкия размер на машино-котелните отделения, в сравнение с последния построен броненосец довело и до намаляване на мощността на силовата установка, но Кепс считал това за приемлива цена.

Новият проект бил завършен на 26.07.1905 г., а секретаря на флота поставил подписа си под него, което било и завършителната процедура по утвърждаването на проекта на 15.12.1905 г. Петнадесет дни по-рано в Англия бил заложен „Дредноут”. През 1906 г. продължили споровете „парни машини – парни турбини”. В резултат на протакането „Саут Каролина” била заложена на 18.12.1906 г. на стапелите на „Уилям Крамп и синове” във Филаделфия и спуснат на вода на 01.07.1908 г. Вторият в серията „Мичиган” бил заложен на 17.12.1906 на стапелите на „Ню Йорк Шипбилдинг” в Кемден щата Ню Джърси и спуснат на вода на 26.05.1908 г. По това време в Англия „Дредноут” вече бил приет в състава на флота. Новия клас кораби така и не станали „мичигани”.

Линеен кораб „Мичиган” при влизането му в строя през 1910 г.

Модернизации

През 1916 г. двата линкора били модернизирани. Бойната рубка била разширена. Мостиците били заменени с по-просторни. В основите на двата лодъчни крана се появили площадки за две единични 76 мм зенитни оръдия. Лодките били заменени с плотове, а на решетните мачти били оборудвани осмоъгълни противоторпедни постове. На кули 2 и 3 от главния калибър били поставени далекомери. Били поставени и нови прожектори.

През периода май-юни 1919 г. двата кораба преминали поредната модернизация. Било усилено бронирането на покривите на кулите от главния калибър и бойната рубка. Двата линкора получили уреди за централно управление на огъня, нов целеуказател, била увеличена площта на постовете на топа на мачтите, които получили и леко прикритие, защитаващо екипажа от лошото време. Част от 76,2 мм оръдия била демонтирана и броят им бил намален до 14, а зенитките увеличени до 4 единични оръдия.

Линеен кораб „Саут Каролина” след модернизацията през 1917 г.

Линеен кораб „Саут Каролина” след модернизацията през 1919 г.

Тактико - технически данни на линеен кораб "Саут Каролина"

Водоизместване:
нормално - 16 000 т.
пълно - 17 774 т.
Размери:
дължина - 138 м / максимална/
широчина - 24,5 м
газене - 7,5 м
Енергетична установка:
10 котли "Babcock & Wilcox"
2 вертикални парни машини; 2 вала; 16 313 к. с.
Скорост : 18,79 възела
Далечина на плаване : 6950 морски мили / 10 възела
Количество на горивото : 2374 т въглища
Екипаж : 1 354 човека
Брониране:
броневи пояс - 254 - 305 мм
палуба – 38 + 19 мм
кули - 203 мм /бордове/, 305 мм /чело/, 64 мм /покрив/
рубка - 305 мм
Въоръжение:
главно - 4х2х305/45 мм
спомагателно - 22х1х76,2/50 мм
торпеда - 2х1х533 мм ПТА

Служба

"Саут Каролина"

Дредноутът бил приет в строя на 01.03.1910 г. и само след 5 дни се отправил в своя първи поход – към Куба и Западните Индии, които били традиционното място за изпитание на новите кораби и екипажи за флота на САЩ. По време на походът се проявила рязко и с голяма амплитуда клатене. Други дефекти не били забелязани.
На 17-18.06.1910 г. „Саут Каролина” участвала в посрещането на бившия президент Теодор Рузвелт в Ню Йорк, след което се отправила към Норфолк за текущ ремонт. До края на октомври дредноутът взел участие в учение на морската пехота и маневри на Атлантическия флот, към който се числял. На 01.11.1910 г. „Саут Каролина” се отправила на плаване към Европа за демонстрация на американската морска мощ. Корабът посетил Портленд и Шербур и се завърнал в САЩ на 12.01.1911 г. След това бил зачислен в състава на 2-ра дивизия линейни кораби, заедно с които продължил да отработва учебни задачи покрай крайбрежието на Нова Англия.
В средата на годината корабът се отправил отново към Европа в състава на 2-ра дивизия линкори. Този път „Саут Каролина” посетила Копенхаген, Стокхолм и Кронщадт. По обратния път дредноутът посетил Кил на 21.06.1911 г. по време на откриването на Килската седмица в присъствието на самия Кайзер Вилхелм ІІ. След края на празненствата корабът пресякал океана и на 13.07.1911 г. хвърлил котва в Провинстаун.
След края на ученията в Чесапийгския залив в края на 1911 г. корабът взел участие в морския парад в Ню Йорк и маневри с 1-ва дивизия линкори. На 03.01.1912 г. корабът се отправил на учебно плаване към Куба. След завръщането му последвали учебни плавания по Източното крайбрежие до юни, когато „Саут Каролина” хвърлила котва на Хемптънския рейд. Дредноутът трябвало да играе роля на „кораб-домакин” на линейния крайцер „Молтке” и леките крайцери „Бремен” и „Щетин”.
На 30.06.1912 г. корабът застанал на тримесечен ремонт в Норфолк, след което до началото на ноември извършвал учебни плавания.
В средата на ноември „Саут Каролина” била включена в състава на специална ескадра, която трябвало да защити американските интереси в Мексико. Дредноутът посетил Пенсакола, Ню Орлеан, Галвестън и Вера Крус, като останал там до средата на декември. На 06.01.1913 г. линкорът се отправил към Колон в Панама, където завършвал строежът на Панамския канал. Последвали учебни плавания, а след това от 28 до 31.05.1913 г. „Саут Каролина” взела участие в церемониите посветени в памет на загиналите през 1898 г. на борда на броненосеца „Мейн”.
След кратко учебно плаване „Саут Каролина” се отправила отново на юг към Мексико и следващите 6 месеца играела ролята на „Голямата тояга на чичо Сам” защитавайки американските интереси в този район.
„Саут Каролина” се завърнала в края на 1913 г. и до януари 1914 г. преминала текущ ремонт в Норфолк. След ремонта дредноутът взел участие в маневрите на флота около остров Кулебра, като една от отработваните задачи била зареждане с гориво по време на движение. За осъществяване предаването на чувалите с въглища на ход, на носа на „Саут Каролина” монтирали специално устройство. Второ такова устройство монтирали на кърмата на транспорта „Циклопс”, който осъществявал предаването на въглищата. Тази система обаче работела крайно бавно и единствено при хубаво време, поради което била призната за нефункционална.
В началото на 1914 г. рязко се изострила ситуацията в Хаити. За защита на американските дипломати на 28.01.1914 г. „Саут Каролина” стоварила батальон морски пехотинци в Порт-о-Пренс. До средата на април новият президент на Хаити успял да въведе относителен ред в страната, което позволило дредноутът и част от морските пехотинци да бъдат изпратени към Вера Крус, където напрежението отново нараснало. „Саут Каролина” останала в района на Мексиканския залив и западните Индии до август, където го заварила и новината за началото на войната в Европа. Корабът се завърнал в Норфолк на 24.09.1914 г. и на 14 октомври същата година преминал текущ ремонт във Филаделфия.
На 20.02.1915 г. дредноутът се отправил на юг за станалите вече традиционни учебни плавания и артилерийски стрелби. Тези учения били и демонстрация на решимостта на САЩ да защитават своите интереси по време на разразилата се дипломатическа криза свързана с обявяването от Германия на водите около Британските острови за „зона на бойни действия”.
Следващите 2 години преминали в рутинни учения и още по-рутинни текущи ремонти. В този период „Саут Каролина” преминала модернизация, заедно с „Мичиган” във Филаделфия.
Дори влизането на САЩ във войната на 06.04.1917 г. не изменило съществено дейността на линкора. До края на лятото на 1918 г. „Саут Каролина” продължавала монотонните учения и артилерийски стрелби и едва на 09.09.1918 г. била включена в състава на конвоя, който прехвърлил във Франция американския експедиционен корпус. До Европа линкорът не доплавал – в предварително уговорен пункт в океана той предала охраняваните кораби на друг конвой и се завърнал в САЩ.
До края на войната дредноутът не взел повече участие в бойните действия. След примирието „Саут Каролина” участвала в завръщането на американските войски от Европа. По време на четирите си плавания до Брест от края на февруари до края на юли 1919 г. той превозил повече от 4 хиляди американски войници.
През 1919 г. както и останалите линкори, „Саут Каролина” преминала модернизация и текущи ремонти.
В началото на лятото на 1920 г. „Саут Каролина” се отправила на плаване към Тихия океан с курсанти на борда. На 02.09.1920 г. дредноутът се завърнал в Анаполис и на следващия ден отплавал за Филаделфия за планов ремонт. През 1921 г. линкорът направил серия учебни плавания към Западните Индии. На 29.05.1921 г. «Саут Каролина» се отправила на плаване с кадети към Европа и посетила Осло и Лисабон. Походът завършил с участие в маневрите в залива Гуантанамо до 30.08.1921 г. на 15.12.1921 г. „Саут Каролина” била изведена в резерв.
В съответствие с клаузите на подписания през 1922 г. Вашингтонски договор дредноутът бил заличен от списъците на флота на 10.10.1923 г. и на 24.04.1924 г. продаден за нарязване.
На 26.05 същата година корпусът на линкора с демонтирани оръдия и мачти било решено да се използва за изпитания на новата конструкция на противоторпедните були. Последните били предназначени за линкорите „преживели” Вашингтонската конференция. Изпитанията протекли в акваторията на завода „Филаделфия Нейви Ярд” и след краят им корпусът на „Саут Каролина” бил окончателно нарязан за метал.

"Мичиган"

Корабът влезнал в състава на флота на 04.01.1910 г. – три месеца по-рано от заложеният пръв „Саут Каролина”. На 07.06.1910 г. линкорът бил зачислен в състава на Атлантическия флот на САЩ. До 29.06.1910 г. „Мичиган” извършвал учебни плавания по източното крайбрежие и Карибско море, а от юли започнал бойната подготовка. На 02.11.1910 г. отплавал от Бостън в плаване по европейските пристанища. След като посетил Портленд и Шербур на 30.12.1910 г. „Мичиган” се отправил за САЩ през Гуантанамо, където пристигнал благополучно на 14.01.1911 г. и хвърлил котва в Норфолк. С изключение на тежкото клатене други дефекти по кораба и конструкцията не били направени. Последвали година и половина рутинна служба наситена с учебни плавания и малки ремонти.
На 15.11.1912 г. „Мичиган” заобиколил нос Вирджиния и се отправил на първото си бойно плаване – към бреговете на Мексико. Правителството на САЩ решило, че положението в южната му съседка налага „по-тежко” представителство на флота на мястото на събитията. Походът обаче бил непродължителен. След като посетил Пенсакола, Ню Орлеан и Галвестън дредноутът пристигнал във Вера Крус на 12.12.1912 г. и само след два дни се отплавал обратно. Учебните плавания били възобновени, но само след 7 месеца интересите на САЩ били застрашени в Мексико и се наложило „Мичиган” отново да отплава за там. На 06.07.1913 г. линкорът отплавал от Куинси и пристигнал в Тампико на 15.07.1913 г. След около 3 месеца в Мексико бил извършен преврат и службата на „Мичиган” се удължила. Дредноутът се завърнал в Ню Йорк едва на 13.01.1914 г. След непродължителен ремонт корабът направил кратко учебно плаване в кубински води, но изострената обстановка около Вера Крус отново наложила присъствието на „Мичиган” в района. На 16.04.1914 г. корабът взел на борда си батальон морска пехота и на 22 април същата година ги стоварил на мексиканското крайбрежие. След това дредноутът останал в района, за да подкрепи с огъня на своята артилерия окупационните сили ако се наложи и се завърнал едва на 20.06.1914 г.
Когато „Мичиган” след кратък ремонт, се отправил в следващия си поход, в Европа бушувала Първата Световна Война. Докато в Европа воювали линкорът преминал модернизация заедно със „Саут Каролина. На 06.09.1916 г. по време на учебни стрелни снарядът изстрелян от лявото оръдие на кула №2 се взривил веднага след напускане на дулото на оръдието. Осколките пробили палубата на полубака, повредили надстройките, фок мачтата и палубно оборудване. Спешен ремонт веднага бил извършен във „Филаделфия Нейви Ярд”, но резултатите от инцидента не закъснели.
На 06.04.1917 г. САЩ влезли във война с Германия и нейните съюзници. „Мичиган” бил включен в състава на 2-ра ескадра линкори и взел участие в ескортиране на американските конвои за Европа. Заедно с това на дредноута били обучавани и новобранците на флота. Рутината на ежедневните задължения била прекъсната вечерта на 15.01.1918 г. „Мичиган” се намирал в морето заедно с другите кораби от Атлантическия флот близо до нос Хатерас. Бушувал щорм и „Мичиган” бил подложен на привичното за него рязко и с голяма амплитуда клатене. В резултат на това започнала да се деформира фок мачтата. Моряците от постовете по бойните марсове успяли да се спуснат, когато мачтата се „смачкала” точно над противоторпедната платформа и останала огъната към левия борд. Поста за управление на стрелбата рухнал зад борда. На следващия ден „Мичиган” се завърнал в Норфолк и предал ранените моряци на болничния кораб „Солас”. На 22.01.1918 г. дредноутът пристигнал във Филаделфия и застанал на ремонт във „Филаделфия Нейви Ярд”. Огледът показал, че предишният ремонт е извършен некачествено. Разрушената мачта не подлежала на възстановяване и вместо нея била поставена нова, но отличаваща се незначително като конструкция „ажурна" мачта.
„Мичиган” завършил ремонта в началото на април същата година и до края на войната се занимавал с бойна подготовка в Чесапийгския залив. В края на декември 1918 г. той се присъдинил към огромния флот военни и транспортни кораби, които трябвало да върнат у дома американските войски от Европа. Между 18.01. и 03.03.1919 г., и между 18.03 и 16.04.1919 г. „Мичиган” извършил общо две трансатлантически плавания и превозил 1052 военнослужещи.
През май-юни 19119 г. преминал модернизация. След нея линкорът се завърнал към обичайните си учебни походи в Атлантика. На 06.08.1919 г. бил изведен в резерв. В началото на 1920 г. „Мичиган” бил върнат в активния състав на флота и участвал в плаване до Хаваите. Корабът се завърнал през Панамския канал и на 19.05.1920 г. хвърлил котва в Анаполис, за да вземе поредната партия кадети на борда си. На следващия ден той излезнал в морето и през Панамския канал отново се отправил към Хонолулу, където пристигнал на 03.07.1920 г. В следващите години линкорът бил използван за учебни плавания в Карибско море и до Европа.
На 01.09.1921 г. корабът бил поставен на „мъртва котва” във Филаделфия. На 11.02.1922 г. в съответствие с решенията на Вашингтонската морска конференция „Мичиган” бил изключен от състава на действащия флот. На 10.11.1922 г. е заличен от списъците на флота и продаден за нарязване.


"пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ" пїЅ2002-2005. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ.

пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ