30 хиляди мили рейд в два океана - рейдът на спомагателния крайцер "Принц Айтел-Фридрих"
Германският флот в началото на Първата световна война не можел да се мери с Британския в количествено отношение, нито по традиции или в удобството на базите си. Кайзермарине обаче успяло да учуди своите противници в морето. Изненадите следвали една след друга и говорели за дългогодишно планиране и ясни цели. Докато Home fleet дебнел ескадрите на Флота на открито море край северните брегове на Европа, германските крайцери, стационирани в далечни пристанища по океаните се нахвърлили срещу търговските пътища на Антантата. Дори огромният Британски флот изпитал затруднение да пази всичко и навсякъде, през цялото време.
Далекоизточната Крайцерска ескадра на вицеадмирал Максимилиан фон Шпее прави изключение в така нарисуваната картина на германската военноморска стратегия. Такова голямо флотско съединение не би могло да съществува, не само без база, на която да се опира, но и без спомагателни кораби, които да му доставят, на рейд или в открито море гориво, боеприпаси и всичко необходимо за екипажите. Бронираните му крайцери „Шарнхорст” и „Гнайзенау”, иначе страховита ударна сила, били неизползваеми като рейдери. Те изисквали прекалено голямо количество въглища, непрекъсната поддръжка и съответните леки сили които да ги прикриват от противниковите миноносци и подводници. Единственият им шанс за оцеляване не бил в отдалеченото Циндао в Жълто море, а в пробив към Германия. И именно това те се опитали да направят. Компания на двата бронирани крайцера в подобно рисковано плаване през половината свят можели да им направят малките крайцери „Нюрнберг”, „Лайпциг” и „Емден”, но не и канонерките „Илтис”, „Ягуар”, „Тигър” и „Лухс”, еднотипни на прословутата от едва непредизвикалата Световния конфликт Агадрирска криза от 1911 година „Пантера”, както и речните кораби „Фатерланд”, „Циндао”, „Отер” и торпедоносците „S 90” и „Таку”. Но техните опитни екипажи и част от оръжията им също можели да потрябват в експедицията. Последният пристигнал в Циндао (буквално: Зеления остров) от Бремен кораб на компанията Северен Лойд бил параходът „Патрисия” на 2 юни 1914. На борда му пътували и нови попълнения за екипажите на Далекоизточната ескадра. Всички тези хора можели да бъдат полезни като моряци, не оставени в изолирания Циндао.
Оставало да бъде избран подходящ кораб за мисията на разузнавач, превозвач на запаси и спомагателен крайцер в ескадрата на Шпее. Изборът станал лесен, тъй като от Шанхай се завърнал най-големият и красив кораб в колонията – лайнерът „Принц Айтел-Фридрих”, носещ името на втория син на кайзер Вилхелм ІІ. На 31 юли капитанът на кораба Карл Мундт получава по радиото общата заповед за германските транспорти и се насочва с пълна скорост към единствената германска военноморска база в Далечния Изток.
Параходът бил построен през 1904 година в Щетин от прочутата корабостроителница Вулкан. Когато е пуснат на вода Принц Айтел-Фридрих е един от най-големите кораби на своята епоха.. Описван е като “бърз и луксозен”.
Голям презокеански лайнер, той имал 8 797 БРТ водоизместване. Дължината му била 155 метра. Корабът развивал 15 възела максимална скорост. Мощността на двигателите му била 7 хиляди конски сили. Но най-важното, бил произведен с постаменти за оръдия.
По спешност от канонерките на борда на „Принц Айтел-Фридрих” били поставени 4-105 мм морски оръдия, 6-88мм и 12 -37мм от системата Хочкис, плюс четири картечници. Те били свалени от канонерките ‘Тигър” и „Лухс” в Циндао. Големите оръдия разполагали с общо 900 снаряда, малките с близо 9000. Натоварен с 10 000 тона въглища, с които може да плава 30 дни на 10 000 мили с крайцерска скорост от 14 възела. От канонерките дошли и артилеристите, както и новият командир – 40-годишният корветен-капитан Макс Тирихенс, доскорошен командващ на „Лухс”, придружен от корабния лекар д-р Клаус. В екипажът на рейдера били включени и моряци от канонерките „Отер” и „Фатерланд”. Така екипажът достигнал общо 402 моряци и офицери. Така започнала одисеята на лайнерът-рейдер, като в началото той плавал заедно с корабите от Далекоизточната Крайцерска ескадра.
Тук е мястото да споменем, че британското адмиралтейство на практика надценява възможностите на Централните сили и в частност на германския флот в различните части на Света да преоборудва своите търговски кораби в спомагателни крайцери. Англичаните през цялата 1914 пунктуално изброяват германските параходи в пристанищата, подозирайки, и до някъде с основание, във всеки от тях бъдещ корсар. В Карибите те са набелязали транспортите „Табора”, „Цитен” и „Клайст” . С началото на бойните действия в Порт Саид, в Египет е задържан „Дерфлингер”, а в Червено море – „Черният принц”. В Циндао британските разузнавателни служби следят освен споменатите кораби и лайнера „Йорк”, в Шанхай – австрийските параходи „Хина” и „Силезия”, в Манила – „Принцеса Алиса”, а в австралийски води – въглевоза „Зайдлиц”. Започва най-голямата военноморска шахматна партия, като за поле и служи Световният океан.
Първата бойна задача на „Принц Айтел-Фридрих” става конвоирането на няколко кораба с гориво и храни за ескадрата на вицеадмирал Шпее в Трук. Новият спомагатален вече крайцер напуска Циндао на 7 август 1914, готов за служба на Фатерланда.
През това време далекоизточната ескадра на Шпее имала срещу себе си три вероятни противника в Западните части на Тихия океан. Край Рабаул била австралийската ескадра на адмирал Пати в състав линейният крайцер „Австралия”, френският „Монкалм”, бронепалубните „Енкаунтър” и „Сидней”. Японският флот изпращал от север към германските владения две ескадри. Линкорът „Курама”, линейният крайцер „Цукуба” и броненосният крайцер „Асама ”от Първа ескадра на Южното море претърсвали за силите на Шпее край Марианите и Каролините през октомври. След битката при Коронел те се насочили към Американските брегове. Западно от тях, във Филипинско море, действала ІІ ескадра в състав броненосеца „Сатсума” и леките крайцери „Хирадо” и „Яхаги”. Съюзниците нямали яснота за посоката на движение на германските сили, до бомбардирането на Таити от крайцерите на Шпее. Не можело да бъде пренебрегнато евентуално влизане на крайцерската ескадра в Индийския океан. Там вече действал малкият крайцер „Емден”, освободен за самостоятелен лов от Шпее. Но този кораб може би бил само авангарда на ескадрата!
През следващите три месеца във водите на Тихия океан, между Хаваите и Нова Гвинея и между Маршаловите острови и Полинезия се разиграл истински кадрил от появяващи и скриващи се германски кораби, едновременно ловци и дивеч за британски, френски, японски и руски кораби. И да искал, адмирал Шпее нямало как да защити разпадащата се германската колониална империя, включваща голяма част от Маршаловитте, Марианските, Каролинските острови, Бисмаркова земя и Папуа. Въпреки поетапното и завладяване от силите на Антантата, за германската ескадра основна задача оставала собствената и безопасност и…набавянето на въглища. Не влиза в обсега на тази статия да проследим всички перипетии на тази истинска „Тихоокеанска война” от есента на 1914. Накратко, ескадрите на враждуващите страни често се заобикалят, пропускат или буквално разминават в опитите си да се изненадат в този или онзи пункт в безкрайната водна шир на Пасифика. На 12 август „Шарнхорст” и „Гнайзенау” са в акваторията на северните Мариански острови, по-точно край Паган. Там „Емден” за кратко се присъединява към ескадрата, но само за да се раздели отново с нея и да поеме самостоятелно на юго-запад. Шпее, придружаван от малкия „Нюрнберг” и конвоираните от „Принц Айтел-Фридрих” транспорти и под непрестанната заплаха от японския флот се отправя към атола Ениветок на Маршаловите острови, който достига на 19 август. В лагуната германците презареждат с въглища до 22 август, докато „Нюрнберг” е изпратен към Хонолулу за да предаде и получи разпореждания от Берлин по телеграфът. „Принцът” е изпратен в южна посока в самостоятелен рейд. Той целял да внесе объркване в британските щабове и смут сред корабоплаването в Южния Тихи океан. Корабът на капитан Тирихенс достига в компанията на „Корморан ІІ” – бившият руски „Рязан”, първият приз на „Емден”, до Нова Гвинея , разминавайки се на косъм с ескадрата на адмирал Пати, завладяла Рабаул на остров Нова Британия. „Принц Айтел Фридрих” остава няколко седмици в района, но капитан Тирихенс бързо съобразява, че едва ли ще залови каквито и да е британски кораби в тази част на Пасифика. Затова той се отправя на изток, за да се присъедини отново към Крайцерската ескадра. „Корморан ІІ” се отправил към Гуам, където бил интерниран.
Главните сили на Шпее в това време бавно продължават на изток, първоначално за среща с „Нюрнберг” край остров Рождество, а после на юг, към Германска Сомоа. Междувременно това германско владение е превзето от новозеландски десант на 29 август. Шпее очаква да изненада в пристанище му съюзническа ескадра, но корабите на противника са се изтеглили преди неговото появяване на 14 септември. След кратък престой, за да заблудят противника, корабите на Шпее се изтеглят първо на север, и чак когато острова се скрива на хоризонта потеглят на юго-изток към новата си дестинация – Маркизките острови. На 21 септември германците хвърлят котва в Бора-Бора, малък френски пост, в който получват известно количество въглища и провизии. Официалната версия твърди, че френският администратор бил измамен и взел крайцерите за фрески, но вероятно златните гвинеи, с които е заплатен престоят също са допринесли за „заблудата” на служителя на Републиката. Следващият им удар е срещу Таити. По време на „сражението” Шпее потапя френската канонерка „Зеле”. Само месец преди това тя пленява немския транспортен кораб „Валкирия”. Преди да се оттеглят „Шарнхорст” и „Гнейзенау” случаен снаряд подпалва складовете с копра, а френските защитници запалват склада за въглища.
На 26 септември крайцерската ескадра достига до Маркизките острови, а на 12 октомври изолирания Великденски остров, чилийски територия. Макар и неутрална, тази отдалечена точка земя става през следващите месеци един от най-предпочитаните германски пристани за преследваните сили на Шпее. Малко по-късно, към ескадрата му се присъединява отново и „Принц Айтел-Фридрих”. Това става край остров Мас – а - Фуера, от архипелага Хуан Фернандес, също принадлежащ на Чили.
На 31 октомври само появата на Чилийска канонерка спасява британският транспорт на силитра „Колос” да не стане първата жертва на капитан Тирихенс. Повереният му кораб се отправил на разузнаване и за закупуване на въглища и провизии от континенталното чилийско пристанище Велпарайсо, което достигнал на 1 ноември. Престоят му бил само четири часа, защото в района се появили ескадрата на адмирал Кредок. Вечерта на същия ден се водила и злощастната за британците битка при нос Коронел. След нея, вече необезпокоявани, няколко кораба на Шпее хвърлили котва във Вaлпарайсо.
По това време германското флотско разузнаване било организирало гъста мрежа от информатори и организатори в Двете Америки. Начело стоял капитан Карл Бой-Ед, германското военноморско аташе във Вашингтон, тайно всъщност шеф на Etappen dienst – германската служба за флотско снабдяване и информация. От Сиатъл до Пунта Аренас германцитге следели за кораби и потенциални цели, като същевременно организирали снабдяване за ескадрата на Шпее. Ключови фигури в Южна Америка били германският посланик в Чили Карл фон Еркерт, консула в Пунта Аренас Рудолф Щубенраух и военното аташе в Буенос Айрес капитан Аугуст Мьолер. Последният бил акредитиран към Аржентина, Бразилия, Чили и Уругвай и с помощта на германските заселници в тези страни организирал 33 транспорта с провизии и гориво за наближаващата крайцерска ескадра от Далечния Изток. Компании с германско участие играели водеща роля в организираното посрещане на корабите на Шпее. Първа сред тях била компанията „Космос”, чийто кораби „Санта Изабел” и „Арназиз” снабдили ескадрата още на 7 ноември край Великденския остров.
В това време Тирихенс получил поредната самостоятелна задача, да патрулира край островите Хуан Фернандес, за да заблуди приближаващите сили на Антантата, че германците нямат намерение да се прехвърлят покрай нос Хорн в Атлантика. На 5 декември на 70 мили южно от спомагателният крайцер заловил първия си самостоятелен приз – „Чаркас”, натоварен с нитрати.
Но на 10 декември радистът на „Принц Айтел-Фридрих” прихванал радиограма от вестник „Дейли Мейл” за Порт Стенли на Фолклендските острови в Южния Атлантик. От нея Тирихенс разбрал за унищожаването на ескадрата на своя командир- вицеадмирал Шпее. Станало ясно и че за прехвърляне самостоятелно през нос Хорн и дума не може да става. За кораба не било безопасно да остане и в района на Хуан Фернандес, защото натам се бил запътил лекия крайцер на Негово британско величество „Глазгоу”.
След като разбрал, че пътят на изток е блокиран от корабите на адмирал Стерди капитан Тирихенс решава да се завърне в Германия като прекоси отново Тихия океан на запад и заобиколи Африка покрай нос Добра надежда. Капитанът разчитал да вземе въглища от призовете, които залови в Тихия и Индийски океани. В следващите два дни „Принц Айтел-Фридрих” завладял френския барк “Жан” и британския “Килдалтон”, натоварени с 3500 тона първокачествени въглища. Край Великденския остров, необезпокояван, екипажът прехвърлил за осем дни безценното гориво в залива Кук. Французите и англичаните били оставени на това самотно парче земя в океана. Част от екипажите на двата барка се добрали до Панама на борда на норвежки кораб чак през март 1915, но точно навреме за да свидетелстват срещу капитана на кораба, изправен пред американски съд малко след това.
В началото на следващата година, Тирихенс все пак се престрашил да опита да премине в Атлантика покрай нос Хорн, за да достигне родните брегове. За целта той насочил „Принц Айтел-Фридрих” право на юг, към Антарктида. По 61-я паралел, през море Шекълтън. На 26 януари, вече в Атлантика, корабът потопил още един ветроход – шведският барк „Изабел Браун” плаващ под руски флаг.
На следващият ден Тирихенс заловил два приза – френския „Пиер Лаги” и неутралния, американски 2998 тонния “Уилям П. Фрей” с екипаж от 31 човека,
който обаче носел на борда си военна контрабанда – пшеница. И двата кораба били потопени. Първоначално капитан Тирихенс решил да спази буквата на призовото право и заповядал на екипажът си да ... изхвърли пшеницата на „Уилям П. Фрай” зад борда. Но много скоро командирът на „Принц Айтел Фридрих” разбрал, че това е непосилна задача и потопил американския кораб. Тази история имала своето продължение само след два месеца.
Плавайки на север, спомагателният крайцер излязъл на най-натоварените морски пътища в Южния Атлантик. Последвали и няколко успешни атаки над съюзнически транспорти. В същото време обаче британските крайцери влезли в дирите на опасния корсар и Тирихенс решил да насочи кораба си към неутрално пристанище. На 29 януари той заловил и потопил поредният френски ветроход. Това бил баркът „Якобсен” натоварен с пшеница. На 12 февруари „Принц Айтел Фридрих” буквално се натъкнал на британския трамп „Инверкоу” превозващ американска пшеница и също го потопил. Само 6 дни по-късно съдбата на „Инверкоу” застигнала друг британски параход – „МериАда Шорт”. На следващият ден бил потопен френският Параход „Флорида”.
На 20 февруари била последната атака на “Принца”. 3 630 тонния британски параход „Уилърби”, начело със смелия капитан Уедууд, се опитал да протарани спомагателния крайцер. Разминават се на около 7-8 метра. На Тирихенс не му било до шеги, „Уилърби” бил незабавно потопен. С моряците от него, на борда ставали 342 пленници. Липсвало и гориво. Германският капитан решил да насочи кораба си към Нюпорт Нюз, в Чизалпийкския залив. Там той достигнал на 11 март, но на американските власти им трябвало цяла седмица да пуснат корсара до стоянката.
Граф Йохан-Хейнрих фон Бернсторф, посланик във Вашингтон, посрещнал екипажа, който няколко дни се радвал на вниманието на мирния град и на забавленията предлагани от местните питейни заведения. Но в този момент към капитана били отправени тежки обвинения за потапянето на „Уилям П. Фрей” . Път към открито море не съществувал. Британското разузнаване не спяло и на входа на залива чакали своя час броненосният крайцер „Кумберланд” и бронепалубният „Ниобе”. Декларацията от Лондон, даваща определение за военна контрабанда не била призната и ратифицирана от Съединените щати. Но съществувало близо 100 годишно споразумение между Щатите и кралство Прусия, по което Германия изплатила близо 200 хиляди долара обезщетение. Капитанът, вече официално интерниран, бил междувременно награден с Железен кръст І клас.
За 30 хиляди мили рейд, „Принц Айтел-Фридрих” потопил общо 5 британски, 4 френски, руски и американски кораб. Това го прави вероятно ако не вторият най-успешен германски надводен рейдер, след Емден, в Голямата война, то поне един от най-препатилите и със сигурност най-популярния за американската публика. През 1917, с влизането на Америка във войната на страната на Антантата той бил отново преоборудван в лайнер за превоз на американските войски до Европа. Войсковият транспорт получил името „Де Калб”, така се наричал пруски офицер, участвал на страната на бунтовниците във войната за Независимостта на Америка. Корабът пренесъл общо 11 334 американски войници във. След края на войната, отново бил върнат на собственика си, Северногермански Лойд и дори пак пътувал по линията до Далечния Изток.
Текстът е любезно предоставен от von Danitz и първоначално е публикуван на сайта "Ариегард" - 30 хиляди мили рейд в два океана.
В първоначалния текст са внесени незначителни изменения.
