Действията на Флотилията и Морска част по време на Балканската война 1912-1913 г.
(*всички дати са в стар стил)
Тревожният септември на 1912 г.
През лятото на 1912 г. българското правителство решило да изиска от Османската Империя да спазва решенията на Берлинскаия конгрес и да проведе реформи, които да облекчат положението на християнското население в страната. Заедно с Гърция, Сърбия и Черна гора Царство България било готово да воюва, за да защити своите интереси на полуострова. Още били живи в българската памет Илинденско-Преображенското възстание, кланетата в Щип през 1911 г. и Кочани през 1912 г. Още имало хора в Македония, които не се срамували да се нарекат българи и да да умрат за това. Имало и хора в София, които се готвели да спечелят от войната и други, които искали да влязат на бял кон в Цариград, дори и да трябва да пролеят реки от кръв за това.
Международната обстановка изглеждала благоприятна за Балканския съюз – Османската Империя воювала с Италия и търпяла поражения на сушата и в морето, Русия макар да отказала да подкрепи съюза гледала благосклонно на предстоящата война. На противната позиция били Германия и Австро-Унгария, поради своите стратегически планове за бъдещето на Европа и нейните колонии. В началото на септември последвали традиционните преди всяка война събития – правителствата публикували прокламации към Великите сили, връчвали си едно на друго ноти, провеждали се демонстрации по градовете на всяка една от страните и започвала мобилизация на армията. Османската Империя побързала да сключи мир с Италия, за да се разправи с предишната „рая”, която си позволявала да предивика своя господар. В Сърбия, Гърция и Черна гора мобилизираните се отправяли към казармите и се готвели да умрат за Бог, Цар и Отечество, а в България отивали на война като на сватба.
Българският флот също се готвел за предстоящите сражения. След Сръбско-Българската война последвали поредица от скандали, необмислени поръчки на кораби и въоръжение, толериране на фаворити и отблъскване на способни моряци. По правило всяко правителство се опитвало да разпродаде корабите и да закрие флота. И едва ли ще е пресилено да се каже, че Българският флот съществувал въпреки правителствата на България, а не благодарение на тях. Пред задаващата се буря на служба бил върнат капитан ІІ ранг Станчо Димитриев, който оглавил Подвижната отбрана. Организационно Дунавската флотилия и Морска част били разделени на две части – Дунавска флотилия и Черноморска морска част. На флотилията се възлагало организирането и осъществяване на превозите по река Дунав. Морската част била разделена на Подвижна и Неподвижна отбрана, и организационно влизала в състава на Варненския укрепен район. Неподвижната брегова отбрана се състояла от бреговите, плаващите торпедни батареи и минните полета. На нея се възлагало отбраната на бреговете около Варна и самия град. Подвижната отбрана включвала най-боеспособните кораби на флота – шестте миноносеца и спешно отзования от Николаев крайцер „Надежда”. Било решено от крайцера да бъдат свалени 100 мм оръдия, от които да се изгради брегова батарея, а крайцерът да носи дозор във Варненския залив. Шестте миноносци били разделени на двойки, които патрулирали зад минното заграждение. Патрулиращите кораби поддържали 15 минутна готовност, а останалите – едночасова за даване на пълен ход. Миноносците трябвало да отбраняват българското крайбрежие от вражески десанти от нос Емине до нос Шабла и да нарушават вражеските комуникации по море.
Брегът бил разделен на Варненски и Бургаски участъци. От южната българска граница до нос Емине охраната била поверена на пет опълченски дружини, две нескорострелни и една картечна батареи. Допълнително било обявено, че Бургаският залив е миниран, макар минни постановки там да не били правени. От нос Емине до северната граница отбраната била поверена на шест опълченски дружини и Видинския крепостен батальон. По черноморското крайбрежие били развърнати и 11 наблюдателни поста на Семафорно-наблюдателната служба.
От Дунавската флотилия били сформирани няколко сводни подразделения моряци, които били изпратени в помощ на войската. Така командира на флотилията капитан-лейтенант Винаров формирал строева рота, сигнално-семафорна, подривна и автомобилни команди, катерно-лодъчен взвод с 2 моторни, 4 плоскодънни лодки и 2 яла.
Мобилизационният план на флота и пръв негов такъв бил изработен в началото на септември 1912 г. - малко преди да бъде обявена самата мобилизация и бил приложен, без да бъде одобрен от Щаба на армията.
Флотът на Османската империя включвал в състава си 2 барбетни и 10 батарейни броненосци, 3 бронепалубни крайцера, 5 минни крайцера, 40 миноносци и миноноски, 22 канонерски лодки и патрулни катери. Повечето от турските кораби били остарели и не можели да вземат активно участие в бойните действия. Но и малкото съвременни кораби на Османската империя имали абсолютно превъзходство над Българския флот и можели да разчитат на неоспоримо господство в Черно море.
Корабите и моряците от Морската част започват своята война преди нейното официално обявяване. На 25 септември били поставени първите мини от заграждението, което трябвало да предпазва Варна от турски атаки. В началото била използвана превърнатата в минен заградител яхта „Камчия”. Поради малкия брой мини, които можела да носи яхтата било решено парните катери „Амалия” с „Войвода” и „Раковски” с „Хаджи Димитър” да бъдат превърнати в самоходни понтони, а между корпусите им да се сложат релси за минопоставяне. Така на 05.10.1912 г. минното поле от 214 мини тип „Соте Арле” било завършено. Впоследствие в двата края на минното заграждение били поставени още по 10 мини от същия тип, като общия им брой е доведен до 234. Пилето се простирало от нос Галата до Евксиноград. На северния бряг на Варненския залив били разположени три брегови батареи, които общо имали на въоръжение две 240 мм, две 100 мм и по едно 76 и 57 мм оръдия. Към тях били добавени и монтираните в района на местността „Траката” 100 мм оръдия свалени от „Надежда”. Зад минното поле, на входа на Варненското пристанище, били разположени две плаващи торпедни батареи – една зад нос Галата, а втора – зад фара на източния вълнолом.Третата торпедна батарея била разположена зад вълнолома на Евксиноград.
Допълнително по северния и южния бряг на Варненския залив били разположени 13 батареи от Шуменския и Видински крепостни батальони. Мобилизирани били и параходите „Борис”, „България”, „София”, „Варна”, „Кирил”, влекачите „Варна” и „Васил Левски”, 4 ветроходни кораба, плаващ кран и други спомагателни кораби.
Въпреки абсолютното превъзходсттво на Турския флот, българските моряци се готвели да се сражават не по-малко храбро от войниците на сухопътния фронт.Тяхната първа победа била прихваната от радиотелеграфа на „Надежда” телеграма, излъчена от борда на румънския „Принцеса Мария”, който евакуирал турските граждани от Варна. Корабът бил задържан и след разследване се установило, че телеграмата е изпратена от двама турски разузнавачи. След това по заповед на Министерството на войната бил освободен.
Флотът влиза в боя
Първият сблъсък на Морската част с турските кораби станал вечерта на 06.10.1912 г. Още вечерта на 05.10.1912 г. от созополския наблюдателен пост съобщили за две „ ... малки бързоходни лодки плаващи на север”. Следобяд на следващия ден наблюдателните постове около Варненския залив съобщили в Щаба на флота за „множество димове, които се приближават към Варна”. За опознаване на корабите и доразузнаване били изпратени дежурните „Храбри” и „Летящи”. Скоро групата кораби била опозната като броненосците „Торгут Реис” и „Хайредин Барбароса”, крайцерите „Хамидие” и „Меджидие” и контра-миноносците „Ядигар-и-Милет”, „Муавенет-и-Милет”, „Гайрет-и-Ватание”и „Нумуние-и-Хамийет”. „Храбри” и „Летящи” под командването на лейтенант Рашко Серафимов правят опит да атакуват турските кораби, но са отблъснати от огъня на броненосците и крайцерите. След като са атакувани от контраминоносците българските кораби се оттеглили зад минното поле, а турските кораби за кратко обстреляли Варна.
На следващия ден „Хамидие” и един контра-миноносец се появявили пред Балчик и изпратили парламентьори с искане Балчик, Варна и Созопол да се предадат, ако не искат да бъдат разрушени. Намиращите се в града опълченци обстреляли парламентьорите с пушечен огън и те се оттеглили. След това крайцерът обстрелял Балчик, Каварна и Евксиноград. В Балчик бил разрушен пристана, но като цяло нямало големи разрушения. Отново „Храбри” и „Летящи” излезли, за да атакуват турските кораби, но последните се оттеглили.
Сутринта на 11.10.1912 г. турският бронепалубен крайцер „Меджидие”, съпровождан от един контра-миноносец, се появил пред Балчик и след като не открил войски или брегови батареи там се отправил на юг към Варна. На входа на Варненския залив „Меджидие” бил обстрелян от 240 мм батарея и след 2 залпа се оттеглил към открито море. На 15 октомври пред Балчик и Варна се появил отново „Хамидие”, и оставайки извън обсега на бреговите батареи отправил ултиматум по радиотелеграфа двата града да се предадат, ако не искат да бъдат разрушени. Без да получи отговор крайцерът се оттеглил обратно в открито море.
На 21 и 24 октомври патрулните миноносци осъществили нощни поиски зад минното заграждение, но не открили турски кораби.
След победите на пехотинците при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар турската армия се оттегллила зад Чаталжанската отбранителна позиция. От Мала Азия били прехвърлени спешно войски за „последната битка с неверниците”. От Констанца до Истанбул започнало превозването главно с египетски кораби на доставените от Германия муниции и въоръжение. Командването на Морската част разбрало за тези превози и решило да нанесе удар по конвоите. На 30 октомври, както се отбелязва, от нарочно изпратени хора в Кюстенджа и военния аташе в Букурещ станало известно, че турски кораби товарят 80 оръдия. Щабът на действащата армия изпратил заповед до флота да унищожи или плени корабите. Операцията станала пърия поискна нашите моиноносци през войната на вражеските комуникации. Вечерта на 1 ноември, 38 минути след полунощ, лейтенант Серафимов повел „Храбри”, „Летящи”, „Шумни” и „Дръзки”. Преминавайки през северния проход на минното заграждение, 4 миноносеца поели курс на североизток. До 03:48 часа отрядът осъществил поиск на 12 мили североизточно от нос Калиакра, но не открил турски кораби. Започналото шестбалово вълнение принудило отрядът да се върне обратно. В 07:10 часа на 2 ноември корабите влезли във Варненското пристанища.
На 02.11.1912 г. бил сменен командира на отряда миноносци от Подвижната отбрана. На мястото на капитан-лейтенант Ковачев бил поставен капитан ІІ ранг Димитър Добрев. Той решил да излезе с миноносците в морето още същия ден, за да прихване турските кораби по линията Кюстенджа – Истанбул. На капитаните на миноносците били раздадени инструкции за действие при среща с турски конвой, група бойни кораби или единични транспорти. В 00:38 часа на 03 ноември капитан Добрев извел в морето „Летящи”, „Храбри”, „Шумни”, „Строги” и „Дръзки”. „Смели” почиствал котлите си и получил заповед да се присъедини към отряда по-късно. Миноносците излезли през северния проход на минното заграждение и поели курс на югоизток. В 03:40 часа на запад от отряда били забелязани светлините на кораб. Предполагайки, че това е параход превозващ контрабанда, капитан Добрев започнал преследване. Тъй като до 05:30 часа не успели да догонят парахода, а миноносците изостанали зад флагманският „Летящи”, командирът на отряда прекратил преследването. По този начин румънският параход „Дачия”необезпокояван продължил по курса си. Около 07 часа отрядът срещнал италианския параход „Есперо”. Тъй като на кораба военна контрабанда не била открита той бил освободен след проверка, а миноносците поели обратно. Около 10 часа към отряда се присъединил и „Смели”. В 11:30 часа миноносците хвърлили котва във Варненското пристанище.
В 16 часа на 03 ноември на хоризонта пред Варна бил забелязан неопознат турски военен кораб. На 04.11.1912 г. около 04:00 часа бил забелязан „Хамидие”, който плавал към Калиакра, а скоро след това в Щаба на Флотилията и Морска част било получено съобщене, че пред Кюстенджа се намирал бронепалубния крайцер „Меджидие”, а в пристанището турски кораби товарели припаси. Капитан Димитър Добрев решил да атакува с шестте миноносеца и в 17 часа същия ден се отправил на север. Времето било много лошо – духал силен вятър и вълнението било силно, но това не разколебавло командира на отряда. За пръв път на борда на миноносците били поставени фенери на Ратие (т. нар. „ратиер”) за предаване на съобщения. В 21:15 часа на 04.11.1912 г. отрядът се намирал около нос Калиакра. Флагманският „Летящи” решил да намали скоростта и предал съобщението на следващите го миноносци с ратиера, но поради силното клатене непрекъснатата червена светлина („Намалявам хода си”) била видяна на „Шумни” като премигваща червена („Виждам противник в ляво”). Вторият в колоната „Храбри” намалил скоростта си, но за да не се сблъска с флагмана завил на ляво. „Шумни” обаче продължил със същата скорост и преминавайки покрай „Храбри” получил таранен удар в левия борд. „Шумни” получил пробойна в района на офицерската столова, а на „Храбри” се скъсали болтовете на таранния отсек. Капитан Добрев заповядал „Храбри” да вземе „Шумни на буксир и да се завърнат във Варна, а сам с останалите миноносци продължил на север. Около 23 часа отрядът достигнал фара Тузла, но нарастващото вълнение принуждило капитан Добрев да се върне обратно. В 07:00 миноносците влезли във Варненското пристанище. Тогава станало ясно, че повредените миноносци изобщо не са напускали строя. Още същия ден те били поставени на ремонт.
Следващите два дни морето било бурно и по настояване на началника на отряда миноносци корабите останали в пристанището.
На 07.11.1912 г. около 21 часа в щаба на Флотилията и Морска част отново получили съобщение от Кюстенджа - конвой от 2 транспортни кораба се готви да отплава от пристанището на града. В Щаба на Флотилията решали да проведат рейд с четирите налични миноносеца същата вечер и да прихванат конвоя. Според разчетите турските кораби щели да се намират на траверза на нос Калиакра около полунощ. Всъщност това били египетските параходи „Карадениз” и „Акдениз”, които товарели коне за турската армия.
През нощта на 07/08.11.1912 г. изходът от Варненския залив бил наблюдаван от минния крайцер „Берк-и-Сатвет” и миноносеца „Ярхисар”. Зад тях е бил разположен „Хамидие”, който същата нощ заменил „Меджидие”, тъй като на последният привършвали въглищата. Около 20 часа турските кораби се манирали на траверза на нос Емине и се разделили. „Ярхисар” се отправил към устието на река Камчия, за да наблюдава южния фарватер към Варна, а „Берк-и-Сатвет” се насочил на север от Варненското пристанище, за да наблюдава северния фарватер. А крайцерът се насочил към нос Калиакра. Българското командване смятало, че блокадната линия патрулират броненосецът „Хайредин Барбароса”, броненосния крайцер „Хамидие”, минните крайцери „Пейк-и-Шефкет”, „Пеленк-и-Дерия”, миноносците „Ядигар-и-Миллет”, „Самсун” и още един миноносец. Въпреки много кораби на блокадната линия, които очаквало българското командване, било решено да не се отменя похода. На корабите от отряда се качили като доброволци офицери и моряци от двата повредени миноносеца.
В 22:35 часа корабите напуснали със загасени светлини Варненското пристанище и се отправили към северния проход на минното заграждение. Нощтта била лунна с перести облаци по небето, но с лека мъгла над водата. Капитан ІІ ранг Димитър Добрев водел под своя флаг на „Летящи”, а след него се построили в килватерна колона „Смели”, „Строги” и „Дръзки”. Планът на командира на отряда бил прост – след откриване на противниковите кораби да бъдат атакувани от малка дистанция. Първоначално трябвало да бъдат атакувани бойните, а след това и транспортните кораби. Самият капитан Димитър Добрев издал заповед, ако някой от миноносците се отклони от атаката да бъде потопен от останалите. Така дори мисълта за отстъпление пред лицето на противника била изоставена. В 23:25 часа отрядът излезнал в открито море, оставяйки минното поле зад себе си и завил на югоизток. В 00:30 часа на миноносците забелязали на 35 градуса вдясно по курса силуета на голям кораб, плаващ на север с изгасени светлини. Третият в колоната „Строги” се изравнил с флагмана и съобщил за забелязания противник. В отговор капитан Добрев сигнализирал от „Летящи” – „Виждам ясно неприятеля. Атака откъм борда. Пълен напред!”. След това „Строги” се върнал на мястото си и миноносците се хвърлили в атака.
В 00:43 часа от около 500 метра флагманския „Летящи” изстрелял своето торпедо от дясната тръба на торпедния апарат. На мостика капитан II ранг Димитър Добрев водел миноносеца, а командирът на кораба лейтенант Димитър Альов бил при торпедния апарат. В този момент наблюдателите на турския кораб забелязват българските миноносци. „Хамидие” открил огън от оръдията на левия борд по „Летящи” и „Смели”, и изстрелвайки сигнални ракети призовал на помощ останалите турски кораби. „Летящи” продължил напред, а „Смели” от дистанция около 300 метра изстрелял своето торпедо. В този момент корабът на лейтенат Неделчо Недев бил засипан от осколки на взривил се наблизо 152 мм снаряд. Една от осколките ранила в крака артилериста на лявото оръдие подофицер Никола Делибашев, друга огънала долната част на предния комин, а трета – кожуха на един от котлите. Сътресенията от попаденията повреили осветлението на компаса и то изгаснало. Рулевият в този момент завъртал щурвала „дясно на борд”, но прескочил ограничителния зъбец и цялата кормилна удредба останала заклинена. „Смели” започнал да описва кръгове едва около миля зад кърмата на „Хамидие”, но през това време в атака излезнал „Строги”. Воден от лейтенант Петър Стоянов миноносецът изстрелял своето торпедо от около 100 метра. Стрелбата командвал лейтенант Серафимов, който се бил качил като доброволец преди похода. Когато се разминавал с „Хамидие” „Строги” открил огън с лявото оръдие. Първият снаряд се взривил в средата на левия борд на крайцера, без да причини щети. Вторият снаряд засякъл и докато бъде извлечен от оръдието, корабите се разминали. И трите изстреляни торпеда не поразили турския крайцер.
Последен в колоната бил „Дръзки” командван от мичман I ранг Георги Купов. По време на атаката на „Строги” турския крайцер завил на ляво. За да не се сблъска с него „Дръзки” пресякъл курса му и завивайки на дясно легнал на паралелен курс. В 00:46 часа, когато носът на крайцера се изравнил с торпедната тръба, от около 100 метра „Дръзки” изстрелял своето торпедо и разминавайки се с турския кораб дал изстрел с дясното оръдие. Торпедото поразило „Хамидие” в носовата част на десния борд. Водният стълб от взрива бил по-висок от мачтите на крайцера. На миноносеца бил пробит втория комин от 47 мм снаряд. След това „Дръзки”задминал кърмата на „Хамидие” и завивайки на ляво започнал да маневрира, за да избегне други попадения.
През това време „Строги” се оказва на траверза на „Дръзки”. Тъй като лейтенант Петър Стоянов бил изгубил от погледа си „Смели” и „Летящи”, той предположил, че те са завили на север, за да повторят атаката откъм левия борд на „Хамидие”. Затова той завил на дясно и намалил скоростта си, за да се приближи към „Дръзки”. Тъй като екипажът на последният все още викал „ура” в чест на успешното торпедно попадение, мичман Купов не чул предупреждението да завие на ляво и двата миноносеца се сблъскали леко. На „Строги” бил огънат левия борд, а на „Дръзки” лодката на кърмата станала на трески. След като корабите се разделили „Строги” поел на север, за да излезе на Батовския бряг. Заради късо съединение от удара, на ратиера на „Строги” светела посоянно бяла светлина („Сбор при командира на отряда”). Поради това на „Дръзки” го взели за „Летящи” и се пристроили в килватера му.
През това време „Смели” описвал кръгове пред носа на „Хамидие”, който въпреки пробойната и нахлуващата вода продължавал да го обстрелва. На командирът на миноносеца му трябвали около 20 минути, за да освободи привода на руля и да премине към ръчно управление, за да бъде кораба отново управляем. След това, все още под огъня на неприятеля, „Смели” се насочил на север, а след това променя курса на северозапад.
След като се разминал с „Хамидие” „Летящи” завил на ляво и капитан Добрев опитал да събере отряда, за да повтори атаката. Постоянно показвания бял сигнал с ратиера и излизащите от комините пламъци привличали огънят на „Хамидие”. Между 01 и 01:30 „Летящи” маневрирал в близост до „Хамдие” и накрая забелязал 2 кораба, които се отдалечавали. „Летящи” се насочил към тях и в 01:40 дал своите позивни на насочващия се към него кораб . На тях поледният отговорил със стрелба и станало ясно, че това е турския „Берк-и-Сатвет”. „Летящи” отвърнал на огъня с дясното си оръдие и дал четири изстрела. В това време откъм левия борд на турския кораб се показал „Смели”, който дал по него няколко изстрела, което принудило „Летящи” да прекрати срелбата, за да не улучи българския миноносец. След този скоротечен артилерийски двубой „Смели” се разминал с „Летящи” на около миля разстояние и се насочил към Варна, където пристигнал още през нощта. В 02:00 часа капитан Добрев отново опитал да събере своя отряд, като показвал позивните си с непрекъсната бяла светлина от ратиера. Това отново привлякло за кратко огъня на турските кораби, но в 02:10 те го изгубили от погледа си и стрелбата прекъснала, а „Летящи” се насочил към Варна. На траверза на Евксиноград „Летящи”плавал с променливи галсове до 04:00 часа, когато най-после успял да се присъедини към „Строги” и „Дръзки”. В 07:40 часа трите миноносеца влезли в пристанището.
Веднага след атаката командирът на отряда не знаел кой е бил атакувания кораб, нито кой от миноносците е успял да торпилира противника. Всички детайли на успешната атака се установили на 13 ноември, когато между Созопол и Маслен нос били открити трите невзривили се торпеда и по номерата им (8390, 8391 и 8394) установили, че липсва торпедо 8393, което в нощта на 07.11.1912 г. е било в торпедния апарат на „Дръзки”.
„Хамидие” получил пробойна от около 10 кв. м в носовата част на десния борд. Водата постоянно нахлувала през пробойната и въпреки подложения пластир се наложило да бъде отрязана фок мачта. Подадената от турския крайцер радиограма „Търпя бедствие” била прихваната от радиотелеграфистите на „Надежда”. Командирът на крайцера моли командирът на Флотилията да излезе в морето, дори без 100-мм си оръдия, но му било отказано. На разсъмване в помощ на „Хамидие” се притекли броненосецът „Хайредин Барбароса”, бронепалубният крайцер „Меджидие” и транспортът „Интибах”. С тяхна помощ повреденият кораб бил отбуксиран до Истанбул и поставен на ремонт, предизвиквайки тягосно впечатление в столицата.
В следващите дни турското командване заповядало на транспортните и охраняващите ги военни кораби да плават на не по-малко от 200 мили от крайбрежието, за да избягнат повторни атаки на българските миноносци. Наблюдаващите Варна бойни кораби се оттегляли навътре в морето преди да се стъмни. До примирието на 20.11.1912 г. на няколко пъти бил забелязан „Меджидие” придружен от миноносци.
От своя страна командването на Морската част продължило активно да използва своите миноносци. Те били поставени на ремонт на 08 ноември, но след завършването му по единично или по двойки продължили да патрулират зад минното заграждение. Успешната торпедна атака подтикнала командващия Флотилията и Морската част подполковник Лудогоров да планира изнасянето на отряда миноносци по-близо до Босфора. Изборът паднал върху Инеида или Мидия. Тъй като армията не могла да осигури батареи за охрана на избраните пунктове този план не бил реализиран.
В същото време капитан II ранг Добрев предложил да бъдат върнати 100-мм оръдия на „Надежда” и тя да поддържа миноносците по време на атаките. Предложението било прието и на 28 ноември оръдията били върнати.
По време на примирието миноносците били използвани за пилотна служба и превеждали транспортни кораби през проходите на минното заграждение. Заедно с крайцера „Надежда” те извършили няколко учебни плавания и стрелби във Варненския залив. Поради невъзможността да се използва северния проход в минното заграждение за преминаване на търговски кораби, по време на примирието било заповядано от Шаба на флотилията да се вдигне VIII група мини. Така се отварял южния проход. Поради подновяването на бойните действия на 13.01.1913 г. разминирането било прекратено.
След подновяването на бойните действия на 13.01.1913 г. отрядът миноносци действал на комуникационната линия Кюстенджа – Истанбул. На 21 януари 5 миноносеца безуспешно преследвали турски параход. На 26 януари отново 5 миноносеца безуспешно търсили румънския параход „Мария”, който бил натоварен с въглища, но не успели да го открият. Последният поход бил на 09.03.1913 г., когато 5 миноносеца не успели да открият 2 транспорта. В средата на март капитан Добрев предложил да си пробие път с бой през Босфора на един от миноносците, за да помогне на обстрелваните от турските кораби пехотинци. Командването на Флота отхвърлило идеята като крайно рискована. След март запасите на въглища във Варна намалели дотолкова, че миноносците патрулирали единствено зад минното заграждение, без да излизат в морето.
Българският флот в Бяло и Мраморно море
След като българската пехота достигнала до Бяло и Мраморно море, нарастнала помощта оказвана от Дунавската флотилия. През октомври под ръководството на капитан-лейтенант Евстати Винаров били ремонтирани и възстановени 80 мини „Херц”, били направени 1500 ръчни бомби и била организирана телефонната връзка между Варненския укрепен район и семафорно-наблюдателните постове. На 12.11.1912 г. в село Мустафапаша (сега Свиленград) пристигнали 166 човека. Това били строевата рота, подривната и автомобилната команди. Една лодъчна команда с 20 моряка обслужвала две моторни лодки на река Марица. Моряците се включили веднага в обслужването на самолетите на българската армия, изграждането на летището, изготвили първите бомби на нашата авиация, транспортирали боеприпаси и взривили водопровода на Одринската крепост. Крайцерът „Надежда” чрез корабната си радиостанция засичал и непрекъснато смущавал радиотелеграфните съобщения на турците между Одрин и Истанбул.
На 16 ноември капитан-лейтенант Винаров заминал към Южния ТВД с команда от 2 офицери и 140 матроса. На 5 вагона били натоварени 69 мини „Херц” и 13 „Соте-Арле”, 1 моторна лодка, ръчни бомби, подривни материали и припаси. Там командата постъпила в разположение на командващия I-а, а впоследствие сформираната IV-а армия. На 17, 18 и 19 декември под ръководството на лейтенант Стателов били поставени минни банки от общо 60 мини по брега на Мраморно море срещу Чанта дере. На 22 декември били поставени 22 мини на 3 мили пред Родосто, а на 14 януари – 14 мини пред Шаркьой.
Моряците от Дунавската флотилия организирали наблюдателни постове от Буюк чекмедже до Ганос и превоза по море на припаси и снаряжение между Селиврия и Родосто.
На 12/13.03.1913 г. 89 моряка от подривната команда на Дунавската флотилия, водени от лейтенант Борис Стателов, били едни от първите атакували турските позиции в Източния сектор на крепостта. Те проправили път на пехотинците през телените заграждения, но трима от тях - Стоян Костов, Илия Марчев и Кольо Ангелов завинаги останали пред Одрин.
През февруари и март приморският фланг на българската армия бил постоянно обстрелван от броненосеца „Торгут Реис”. Освен загубите, обстрелите действали угнетяващо на бойния дух на пехотата. Обикновено охраняван от 2 миноносеца, броненосецът хвърлял котва на около 3-4 мили от брега между устията на рекичките Соук дере и Кавак дере и необезпокояван, понеже бил извън обсега на българската артилерия, водел наблюдение и периодично обстрелвал българските позиции. По нареждане на командващия IV-а армия генерал Ковачев бил разработен план за унищожаване на броненосеца. Капитан-лейтенант Винаров предложил да се атакува „Торгут Реис” с импровизиран миноносец и да бъде торпилиран. Първоначално идеята му била приета скептично, но на 12.03.1912 г. планът бил одобрен от Главната квартира на армията и се пристъпило към неговото изпълнение.
Ръководената от Винаров моряшка команда, включваща лейтенант Борис Стателов, кондуктора Докузанов и корабниците Бугоров и Биков, 22 подофицери и матроси, с 11 обозни коли се отправила за пристанище Карачели. Наред с другите боеприпаси моряците транспортирали в колите и доставените от Варна две 380 мм торпеда от „Надежда”. В Карачели ги очаквала осигурената от командира на пристанището лейтенант Цани Тодоров моторна лодка „Марица”. Тя трявало да играе ролята на импровизиран миноносец в атаката срещу броненосеца. Двете торпеда били натоварени на конски коли и под охраната на група моряци били доставени в Шаркьой. Опитът да се транспортира по суша и моторната лодка бил неуспешен. С обикновена кола тя не можела да бъде превозена през 45-те километра, които отделят Карачели от Шаркьой. Решили да я изпратят по вода до устието на река Кавак, оттам по суша да я пренесат по най-краткия път - покрай село Ексемил (около 12 км), и да я спуснат до Мраморно море по течението на рекичката Кавак дере. След това с нея под прикритието на брега да доплават до Шаркьой. При устието на река Кавак дере моряците получили подсилена кола от мостовата дружина. Натоварили лодката и понеже релефът на пътя със стръмнините и наклоните си не позволявал използването на товарни животни, каруцата била теглена на ръце от моряците и придружаващите ги войници. В полунощ на 13 март стигнали до Мраморно море, и спуснали лодката във водите му. А след това незабелязано се промъкнали до Шаркьой. Там моряците започнали незабавен ремонт на лодката и преустройството й в импровизиран миноносец. Атаката била определена за нощта на 15 март, но бензинът за лодката, който трябва да бъде изпратен от интендантството на 7-ма Рилска дивизия, не пристигнал и се наложило операцията да бъде отложена. Капитан-лейтенант Винаров използвал времето за рекогносцировка и реквизира три леки гребни лодки. На тях била отредена важна роля.
На 16 март бензинът пристигнал, но се появявили нови пречки. Силният североизточен вятър правел невъзможно осъществяването на атаката. Наложило се ново няколкодневно отлагане, а след това турските кораби напуснали позицията си. Но на 31 март всички пречки отпадатнали. Придружаван от два миноносеца тип „Ядигар-и-Милет”, „Тургут Реис” се завърнал на старата си позиция.
Метеорологичната обстановка била благоприятна - небето било покрито с облаци, а морето – без вълнение. Към 15 часа от наблюдателния пост капитан-лейтенант Винаров провел последна рекогносцировка и взел решението да атакува.
Планът на операцията предвиждал да се атакува броненосеца и охраната му, които били хвърлили котва на 4 мили от брега срещу Чифлик Куру и водели спорадичен огън по позициите на пехотата. Операцията срещу турските кораби имала за цел да ги прогони, а при благоприятно стечение на обстоятелствата и да потопи броненосеца. Той бил и избран като главна цел на импровизирания „миноносец”. Началото на атаката било планирано за 03:00 часа на 1 април 1913 г. Миноноската „Марица”, под командването на лейтенант Стателов и торпедист кондуктора Докузанов трябвало в полунощ да напусне пристанището на Шаркьой и в 02:00 часа да бъде в устието на река Кавак дере. От там влачейки на буксир трите гребни лодки, „Марица" трябвало да се насочи на югозапад към котвената стоянка на турските кораби. Наближавайки неприятеля, в 03:00 часа миноноската трябвало да отдаде буксирните въжета и да атакува на пълен ход „Торгут Реис” с едно или две торпеда. В случай на успех след първата торпедна атака се предвиждало второто торпедо да бъде използвано срещу най-близкия миноносец. От там „Марица” трябвало да се оттегли по най-късия път към пристанището на Шаркьой и да се прикрие зад минното заграждение. Капитан-лейтенант Винаров заповядал атаката да се извърши от възможно най-малка дистанция, без оглед на вражеския огън и жертвите.
Трите гребни лодки трябвалод да изиграят ролята на прикриващ отряд. С по трима гребци и един старши подофицер за кърмчия те трябвало да напуснат пристанището на Шаркьой още след смрачаване на 31.03.1913 г. и да се насочат на югозапад към устието на Кавак дере. Общото команддане било поверено на корабника Бургов. В устието на рекичката те трябвало да изчакат пристигането на миноноската. След отдаването на влекалата, гребните лодки трябвало да се разпръснат в различни посоки. Така се предполагало, че ще се разсеи вниманието и огъня на турските миноносци и ще се даде възможност на „Марица” да се промъкне до броненосеца. След края на торпедната атака гребните лодки трябвало да се насочат към брега и да се укрият в гънките му, а след това да се насочат към устието на рекичката Кавак дере, където да чакат втора заповед.
Не се предвиждало управление на лодките по време на атаката. Капитан-лейтенант Винаров забранил подаването на звукови или светлинни сигнали между лодките. До полунощ на 31.03.1913 г. заедно с корабника Биков, той щял да остане на наблюдателния си пункт пред село Ексемил, а след това с една от гребните лодки щял да се прехвърли на „Марица” и да оглави атаката.
След падането на нощта на 31.03.1913 г. всичко било готово. На командния си пункт пред Ексемил капитан-лейтенант Винаров се готвел да тръгне към устието на Кавак дере, когато в 23 часа бил извикан в разквартирувания в Ексимил щаб на 22-ри Тракийски полк. Там му било съобщено за сключеното с Турция примирие. Бойните действия се прекратявали на 01.04.1913 г.
В помощ на армията
Веднага след превземането на Мидия и Дедеагач било оценено тяхното стратегическо значение за нуждите на Българската армия. Разтегнатите комуникационни линии на пехотата принуждавали тиловите служи да работят с голямо напрежение на силите. За това било решено да се използват тези пристанища, въпреки опасността доставките да бъдат заловени от турските кораби. В пристанищата били назначени портови капитани, които трябвало да организират дейсността им. Скоро към Мидия и Дедеагач се добавили Карачели, Кавала и Порто Лагос.
В Мидия били заловени 5 големи платнохода, които под командването на 1 офицер и 8 войника от 5-ти Дунавски полк пристигнали в Бургас на 5 ноемри. Това подсетило Главното командване на армията, че може да организира доставката на храни за I-ва и III-та армии по море до Мидия. Веднага започнало складирането на храни и други припаси в Бургас и Варна. На 14 октомври начлника на Тиловото управление на армията поискал разрешение да изпрати 1 000 т. брашно с парахода „София” до Мидия. Поради опасността парахода да бъде заловен този план бил отхвърлен. Храните били прехвърлени от Бургас в Мидия с петте платнохода след примирието от 20 октомври. През декември четири от платноходите извършват още една доставка. Последната доставка е осъществена от 1 български параход и 9 платнохода през декември 1912 г.
Значението за Дедеагач било още по-голямо, отколкото това на черноморските пристанища. Още след превземането му Главното тилово управление решило да създаде там склад (или базисен магазин, както го наричали тогава) за снабдяване с храни и фураж за I-ва и II-ра армии. Доставките трябвало да стават с парахода „Борис”, който се намирал в Средиземно море по време на бойните действия и наети чужди кораби, а самите припаси да се закупуват в чужбина. Първият кораб превозващ припасите хвърлил котва в Дедеагач в края на ноември. Назначеният за комендант на пристанището лейтенант от флота Никола Фурнаджиев успял за кратко време да организира работата на порта и доставките до позициите вървели непрестанно. В началото били събрани всички налични плавателни съдове – лодки и салове. След примирието в Одеса били зафрахтовани 3 парахода, които натоварили във Варна храните предназначени за Дедеагач. Първоначално е трябвало да бъдат доставени с 2 български парахода и 2 платнохода, но необходимостта да се водят допълнителни преговори с Османската империя наложило използването на руски кораби. Допълнително били поръчани множество припаси и фураж в Одеса, които били натоварени на девет руски кораба. Седем от тях достигнали Дедеагач по време на примирието, а последните два хвърлят котва в началото на февруари 1913 г., след подновяване на бойните действия. Освен в Русия параходи с припаси били фрахтовани в цяла Европа. В Будапеща Александър Бурмов закупил храни и бали със сено, които с четири австро-унгарски парахода били доставени в Дедеагач до 8 февруари. Други 4 парахода били изпратени от Марсилия. До Дедеагач плавали кораби от Генуа, Фиуме, Равена, Пирея и Александрия. Много от корабите пристигнали след началото на бойните действия. През Солун до Дедеагач била прехвърлена с гръцки кораби и 1-ва бригада от 7-ма Рилска дивизия. Не всички доставки обаче достигнали безпрепятствено. На 25 февруари 1913 г. пренасящият товари за Българската армия френският параход „Анри Фресине” бил заловен от турски миноносец и отведен в Истанбул. Общо през Дедеагач до 19.06.193 г. преминават 125 парахода.
След подновяването на бойните действия на 21.01.1913 г. българската IV-та армия била поставена в доста по-тежко положение от останалите. Пътищата на Галиполския полуостров най-често представлявали кози пътеки и снабдяването на войските било изключително трудно. По бреговете на Мраморно море катерните команди на капитан-лейтенант Винаров правели всичко възможно. От своя страна моряците от Дедеагач полагали неимоверни усилия да доставят припасите до фронта. В началото на февруари 1913 г., при температура под -20 градуса подвоза на припаси по суша до Булаирската позиция бил невъзможен. Целият 27-м пехотен полк бил засипан от преспите и снабдяването му било невъзможно. В този момент Главното тилово управление на войската решава да използва единствения български параход в Егейско море за доставка на припасите. За няколко дни били осигурени хранителните и отоплителни припаси за IV-та армия. Те били натоварени на парахода „Борис”, на който се качили като охрана шест военни моряци под командването на мичман II ранг Велизар Пеев. „Борис” отплавал от Дедеагач в 14 часа на 07.02.1913 г. Под командването на своя капитан Васил Филев „Борис” достигнал безпрепятствено до Сароския залив и под огъня на турските батареи влезнал в пристанище Карачели в 20 часа същия ден. Там веднага започнало разтоварването му и българската пехота била спасена. Впоследствие към „Борис” се присъединила и „Варна”.
За нормалното функциониране на пристанището в Карачели голяма роля изиграл и комендантът му – лейтенанта от флота Цани Тодоров. Веднага след назначението си на 29.01.1913 г. той организирал възстановяване на разрушения дървен пристан със силите на няколко моряка и една рота от 7-ма пионерна дружина. Освен това лейтенант Тодоров събрал всички годни плавателни средства – лодки, мауни и малки ветроходи от близките селища и с тях организирал разтоварването на параходите, които били принудени да останат на котва пред Карачели. По-късно с войницете от същата 7-ма пионерна дружина бил изграден втори дървен пристан, за увеличаване капацитета на пристанището. В началото на февруари Карачели било готово да посрещне нуждите на IV-та армия. Лейтенант Тодоров бил намерил и моторна лодка, с която пренасяли спешни доставки от Карачели до устието на река Кавак, а от там по суша до щаба на 7-ма Рилска дивизия. До края на войната Карачели остава главното пристанище, през което се снабдявала Булаирската позиция.
Когато се намесят дипломатите ...
Флотът изживял своя звезден миг през есента и зимата на 1912 г. не знаел, че само след месец ще трябва да бяга, за да бъдат спасени корабите на Морската част. Или унищожени тези на Дунав, от ръцете на моряците плавали на тях, за да не попаднат в плен. А героите от параходите, спасили армията от глад, трябвало да превозват бежанците от Мала Азия. Спечелил своите сражения флотът щял да раздели горчилката от първата национална катастрофа заедно с армията.
