Вимпел

Кратки спомени на един механик на ППК 273

Автор: кап. I ранг о.р. Румен Тотев

Всички ново произведени морски офицери от моя випуск започнахме офицерската си служба в края на септември 1966 год. като взводни командири на новобранците матроси. Аз – в поделението „Пясъка” – Морските учебни школи. И с края на обучението на младите матроси в началото на м. декември пристигнах в Бургас – механик на противопожарен кораб ППК 273 (немски проект L26) в 96-ти Отделен Дивизион за охрана на рейда (ОДОХР). Цялата ми механическа одисея премина на този кораб – 3 години в Бургаската „Охра” и още една в Брегова база-Созопол (тогава имаше такова поделение).

Командир на 96 ОДОХР бе кап. 3 р. Господин Христозов (с прякор дядо Господ), ЗКПЧ – кап. 2 р. Въндев, началник щаб – кап. 3 р. Ангелов, механик на дивизиона – ст. лейт. Костадин Стойчев. Дивизионът се състоеше от Аварийно-спасителен отряд в състав: ППК 273 с командир ст. лейт. Илия Обретенов и механик аз (лейт. Румен Тотев), ППК 274 (съветски спасителен кораб пр.452, получен същата година от Нефтохимическия комбинат, а от СССР – няколко години по рано) с командир лейт. Иван Нестеров и механик лейт. Борислав Чебишев и водолазен катер (преоборудван с барокамера рейдови катер пр.501) с командир и механик мичмани и командир водолази гл. старшина Марков; Група катери с командир кап. 3. р. Драганов в състав: 3 бр. рейдови катера (пр.501) с командири и механици мичмани, 1 бр. катер МЧК (пр. Пампулов) и 1 бр. баркас с екипажи само от матроси; СБР (преоборудван спомагателен кораб пр.510) с командир и механик мичмани и началник кап. 3 р. Рашев; лодъчна станция с няколко лодки Ял-6 и Рейдови пост. През 67 год. дойде нов механик на дивизиона (не му помня името), кап. 3 р. Рашев напусна и началник СБР стана ст. лейт. Стойчев, за командир водолази дойде ст. лейт. Николай Парашкевов; през 68 год. кап. Христозов замина в София, в Министерството на транспорта и за командир на дивизиона бе назначен кап. 3 р. Светослав Великов (в миналото е бил командир на ППК 273).

ППК 273 е получен през 1956 год. от Рощок, ГДР, заедно с еднотипния ППК, базиран във Варненската ОХРА. Разказваше се легенда, че корабите са били харесани от полковник пожарникар от МНО. Корабите са провлачени по речно-каналните системи в Европа до устието на Дунав и от там – до Варна и Бургас. През първата му година на експлоатация в Бургас моторист на него е бъдещият му механик Костадин Стойчев и по негови спомени преди началото на експлоатацията му е направен пълен преглед и в един от цилиндрите на главния двигател са открити гайки. В 1965 год., през последната година когато механик му е ст. лейт. Стойчев, корабът е обявен за „най-добър спомагателен кораб във ВМФ”; през лятото на 66 год. гаси пожар на кораб, застанал на търговския кей в Бургас (за което е бил публикуван репортаж във в. Работническо дело).

Моята служба на него започна в края на годишния му планов ремонт. Службата ми на него беше сравнително нормална, дори лесна. Както се казваше в дивизиона „на големите кораби условия за живот има, но живот няма; в ОХРА условия за живот няма, но живот има...” Корабът, двигателите и всичките му механизми и системи бяха в добро състояние и почти не се нуждаеха от сериозна работа за поддържане в изправно състояние. Единствено проблеми създаваха фрикционните съединители на главния двигател за предаване на движението към винта или главната пожарна помпа. И така беше до края на службата ми на кораба, единствено по време на дока във Флотски арсенал през 68 год. се установи напукан цилиндър на компресора (DFW-37), пуснаха ни до Бургас без компресор – да се оправяме на място. Там в складовете се намери същия компресор... Поради факта, че на кораба бяхме само двама офицери, без палубен боцман, още първото лято командира на дивизиона разпореди да бъда научен да маневрирам с кораба и с вътрешна заповед в дивизиона ми бе дадено право при отсъствие на командира да управлявам кораба във вътрешния и външния рейд. И няколко пъти съм излизал самостоятелно с кораба на плаване в Бургаския залив.

През 1967 год. не участвахме в голямото лятно учение на ВМФ „Родопи-67” – бяхме на планов ремонт в ремонтна работилница в Бургас. През първите дни на учението пристигна един малък десантен кораб на съветския черноморски флот (от типа Т-36, на която бяха отвлечени за 49 дни от разигралия се свиреп щорм в Тихия океан 4 моряка – Зиганшин, Попов, Крючковский и Федотов), от който разтовариха малък бронетранспортьор със секретна установка за изпитание. Само това можах да разбера от съпровождащия я съветски полковник, който спа в командирската каюта на нашия кораб; на втория ден бронетранспортьора бе натоварен на един наш десантен кораб. По-късно разбрах от колегите, че малко преди стоварването на десанта на Републиканския плаж до Созопол (сега пак е Царския плаж) от един ДК излетяла ракета, която прелетяла над бреговата ивица и зад нея избухвали мините от реално поставеното минно заграждение.

През пролетта на 1968 г. аз бях за няколко дни в отпуск, но ме викнаха да се явя в базата – кораба излязъл на плаване и точно до входните фарове загубва управление. Довлачват го до кея и водолаз установява, че са паднали болтовете, съединяващи перото на руля с балера, останал е само един, но и той е без гайка – лошо законтряне на гайките след док в Арсенала. Новите гайки ги поставиха водолазите от дивизиона. През лятото под мое командване с ППК 273 гасих пожар (събота след обяд, аз съм дежурен по дивизион, командира ми ст. лейт. Обретенов си беше тръгнал малко по-рано от стража – в резултат навярно НСС и през есента химик в дивизион МПК-Созопол) в машинното помещение на български търговски кораб от ТЕКСИМ (кораба бе от серията Либерти) на външния рейд. Същата година през август участвахме в лятното учение на ВМФ. Първо осигурявахме товаренето на десант от плажа Крапец на мобилизирани кораби от БМФ и по средата на деня разбрахме за влизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия. По-късно, когато учех в КВИРТУ-Киев, при разговор със съветски офицер разбрах, че в същия ден съветската армия също е товарила десант в непосредствена близост северно от устието на Дунав (офицера е бил участник в десанта). Единствено Румъния не участва в групата войски, влезли в Чехословакия и тези два десанта навярно са играли определена роля в отношенията с Чаушеску. След кратък отдих под нос Калиакра заехме мястото си в походния ордер на десанта до Бяла. По време на прехода се подпрях на сигналния прожектор (бях повикан на мостика), а той се отчупи и падна – задържах се в последният момент. През есента започна разширяването на пристанище Бургас и строителството на ВМБ-Атия. За военните кораби в Бургас построиха временен кей извън пристанището от западната му страна – напълно открит за вятъра и вълните. По време на строежа няколко пъти изпращаха ППK 273 да помагаме при пълненето с вода кесоните за новите стени на Бургаското пристанище. През есента на същата година една сутрин, при влизането ми в района на дивизиона забелязах, че кърмата на кораба е потънала значително по-дълбоко от обичайното си положение. Оказа се, че набивката на салниковия лагер е пропуснала вода – не добре е натегната след дока в Арсенала и се е напълнило с вода въгледвуокисното помещение. Това създаде проблем – оказа се, че набивката за лагера е с най-големи размери в Бургаската база и такава няма на склад, помогнаха от кораб на БМФ. През есента кораба имаше нов командир – ст. лейт. Николай Тенев.

През пролетта на 1969 год. бяхме за ремонт на въгледвуокисната пожарогасителна инсталацията в торпедната работилница в база Созопол. На връщане плавахме със специално разрешение при 3-4 балова буря (кораба имаше право да плава до 3 бала). Справихме се без проблеми. През есента бяхме пребазирани в състава на „Брегова база-Созопол” – предполагам че командването на Флота се е грижело за бъдещото осигуряване на вече предвижданата за създаване през 70 г. БрКА – торпедни и ракетни. Казаха, че никой от екипажа няма да бъде сменен (с изключение на уволняващите се матроси). Но смениха командира – дойде лейт. Николай Корчев (по-късно разбрах, че не се справял на Десантните кораби); смениха и няколко матроса – с бащи в Поморие и Несебър... До пребазирането на кораба с новия командир не излизахме на плаване. За да предадат кораба на командира на Брегова база кап. 2 р. Гълъбин Стоянов с кораба до Созопол плаваха кап. 3 р. Великов и кап. 2 р. Въндев. Плаването мина нормално, заставането на торпедния кей в Созопол обаче стана с над ? час маневри напред-назад... А на брега кап. Стоянов не ни чакаше и нямаше предаване на кораба на новия му стопанин...

В Брегова база-Созопол заварихме още един малък противопожарен катер и един друг катер – и двата с екипажи само от матроси. А нашия кораб под командването на артилериста кап. 2 р. Стоянов и с новия командир лейт. Корчев не излязохме до края на 69 и през 1970 год. на нито едно плаване, а Корчев е бил свален от десантните кораби поради явното му неумение да маневрира. Не изпълнявахме никакви задачи – К1, К2... И Корчев така и не се научи да маневрира с кораба. Първия ми командир Обретенов маневрираше плахо, но винаги успешно; втория, Тенев – смело, понякога с леки чуквания, но и той успешно (разказваше ми, че поради късогледство не виждал добре носа на десантния кораб от мостика и затова го махнали от там...); третия, Корчев, въобще не можеше и всяко едно излизане (плавахме само до горивния кей за зареждане с гориво, което го харчехме за отопление...) бе мъка при заставане на кея. Всички матроси от дивизиона торпедни катери му се смееха... Но това се обърна в сериозен проблем при участието ни в лятното учение на ВМФ. От къде да знаят, че въобще не сме плавали цяла година! Както и да е, поставиха ни някакви задачи, криво-ляво ги изпълнихме. Накрая ни заповядаха да приемем от брега групата коректировшчици артилерийския огън на единия СКР (не помня Дръзки или Смели) начело със ст. лейт. Лазаров и да ги закараме на кораба им, а от там да вземем походния щаб на Бургаската бригада начело с кап. 1 р. Николов (Мустафата) и да ги закараме до Бургас. Взехме групата коректировшчици как да е и заплавахме към указаната точка в морето – намерихме я ... и се почна. СКР-а на дрейф, духа свеж ветрец от към левия му борд, а ние като „младши” кораб трябва да застанем на него, но СКР-а непрекъснато се отмества от този ветрец! И Корчев се засили да застане до левия му борд, но докато стигнем – СКР-а е на разстояние над 50-60 м... Пак се засили – и отново същото! Така близо час! Аз му поисках разрешение без да се качвам на мостика, от рулевата рубка, да се опитам да застана – бях сигурен че поне на второто заставане ще се справя. Но Корчев „Механик, стой си на мястото” (аз бях вече ст. лейтенант). Помолих Лазаров да отиде на мостика да му помогне, но той с право отказа... Както и да е, най-накрая успяхме някак си, Лазаров с матросите се качиха на кораба си, кап. Николов с групата офицери се качиха на нашия кораб и заплавахме. Николов заповяда на щурмана на бригадата кап. 2 р. Дечо Матов да осигурява командира ни на мостика. Е, застанахме прилично под ръководството на кап. Матов, щаба слезе а ние – към Созопол. Там Корчев отиде да докладва на оперативния дежурен че сме пристигнали, но последва заповед на кап. Николов – 3 дни на котва в залива! Разбирам да беше 3 дни непрекъснато плаване с маневри „снемане и заставане на кей, на борд на друг кораб...”, но на котва – ползата беше че до края на съвместната ни служба с Корчев повече не си казахме и дума.

През пролетта издържах конкурсен изпит за обучение по специалността „Военна кибернетика” в Академия связи, Ленинград, СССР. И в края на м. юли слязох от кораба (бяхме на планов ремонт в Бургаската работилница) без да го сдавам на следващия механик... Лейт. Корчев го нямаше, началника на тила на бригадата заповяда да сдавам на командира отделение мотористи, ст. м-с Йордан Гроздев, но той естествено отказа. Така завърши кариерата ми на механик на кораб.