Вимпел

Блокадата на Черногорското крайбрежие и рейда на френската 1-ва морска армия в Адриатика през август 1914 г.

Изстрели над Адриатика

Малко преди началото на август 1914 г. станало окончателно ясно, че Италия не смята да спазва задълженията си по клаузите на съюзния договор с Германия и Австро-Унгария. Поради това Морската конвенция от 1913 г. и планираното сътрудничество с Италианския флот и немския Средиземноморски дивизион не могли да бъдат изпълнени. Използването италианските бази в Средиземно море станало невъзможно, а в следствие на това плановете за борба с френското корабоплаване се превърнали в мираж. Това принудило командващия Императорския и Кралски флот да планира операции единствено по охрана на крайбрежието на Далмация, обстрел на черногорските позиции по склоновете на планината Ловчен и блокиране на двете черногорски пристанища. Но и в Адриатика Императорския и Кралски флот не се чувствал уютно. Възможността да се сражават сами срещу Британския средиземноморски флот и практически целия френски линеен флот не вдъхвал увереност на австро-унгарското морско командване. Заплахата станала реалност, когато на 12.08.1914 г. Франция и Британия заедно обявили война на Австро-Унгария.

До тогава операциите на Австро-унгарския флот се развивали практически безпрепятствено. Сърбия не разполагала с излаз и флот на Адриатика. От своя страна Черна гора имала излаз на неголям участък от крайбрежието, но също не разполагала с флот. В началото на бойните действия черногорските войски завзели изоставените от австрийците Щутоморе, Кастеластуа и Будва. Така фронтовата линия преминавала южно от Трасте. В Адриатика войната се усетила, когато командващият Императоския и Кралски флот адмирал Хаус изпратил в Катаро първо II-а, а след това и I-а дивизия линкори. Те трябвало да прикрият на немския Средиземноморски дивизион на адмирал Сушон, в случай, че немските кораби се опитат да навлязат в Адриатическо море. Тъй като Британия не направила опит да атакува немските кораби, а последните отплавали към Истанбул, австро-унгарските дредноути се завърнали в Пола и отбраната на Катаро била оставена на остарелите кораби. Всъщност радиостанцията в Антивари била единствената сериозна заплаха за Императорския и Кралски флот, тъй като чрез нея англо-френското командване можело да получава оперативна информация за придвижването на австрийските кораби в Которския залив.

Сутринта на 08.08.1914 г. от Катаро отплавали бронепалубните крайцери „Жигетвар”, „Зента”, есминеца „Ускок” и миноносец „72”. При „Жигетвар”, под флага на командващия отряда фрегатен-лейтенант Антон Шмид, се отправил към разположената на нос Воловица радиостанция. На персонала й били дадени 20 минути да се изтегли, тъй като след това тя щяла да бъде подложена на обстрел. През това време „Зента” навлязла в самия залив и с флажен сигнал поискала от намиращите се в него два платнохода да покажат националната си принадлежност. Единият от тях веднага вдигнал турски флаг, а вторият не отговарял около половин час. Това принудило капитанът на „Зента” да се приближи до него и да даде халостен изстрел. Освен, че трябвало да поразмърда екипажа на платнохода, изстрелът служел като предупреждение за мирното население на Антивари, че обстрелът на града започва. В отговор на изстрела на „Зента” от вълнолома открили плътен пушечен огън черногорски войници. Няколко куршума улучили крайцера, но не причинили никаква вреда. Над Адриатика проехтели първите изстрели на новата война.

След началото на стрелбата фрегатен-капитан Антон Шмид заповядал на двата крайцера да открият огън. „Жигетвар” стрелял по радиостанцията, а „Зента” обстрелвала гарата и вагонното депо на града. Не след дълго сградата на радиостанцията била разрушена – снарядите на ‘Жигетвар” събрили покрива и едната от стените й, а в зданието започнал пожар. Рухнала и антената на радиостанцията. „Зента” през това време успяла да повреди железопътните съоръжения. Практически едновременно двата крайцера пренесли огъня на своята артилерия върху складовете на пристанището и успели да унищожат напълно един и частично да повредят няколко други склада. През цялото време крайцерите водели огън от 1000 до 3200 метра и въпреки, че стрелбата била точна ефектът от нея бил под очакванията.

В отговор на обстрела на Антивари, черногорската артилерия да подложи на обстрел военноморската база в Катаро и намиращите се там австро-унгарски кораби на 09.08.1914 г. Намиращия се в базата броненосен крайцер „Кайзер Карл IV” и артилерията на самата база успели да подавят черногорските батареи, преди последните да успеят да нанесат кой знае какви повреди на корабите и съоръженията.

Следващата стъпка по изолация на Черна гора от другите страни на Антантата била блокадата на крайбрежието на страната. В утринната мараня на 10.08.1914 г. крайцерът „Жигетвар” придружен от есминеца „Щрайтер” и миноносец „64” отплавали от Катаро. С бял парламентьорски флаг на стенгата крайцерът представлявал необичайна за Австро-унгарския флот гледка. Последователно отрядът спирал пред Антивари и Дулциньо, и вторият артилерийски офицер на крайцера се изпращал като парламентьор, за да връчи писмото за обявяване на блокадата на черногорските власти. Въпреки, че черногорското правителство чрез италианския консул в Антивари обявило на парламентьора, че то отхвърля блокадата, по нормите на тогавашното Морско право тя била законно обявена и встъпила в сила от обяд на 11.08.1914 г.

Силите привлечени за поддържане на блокадата включвали бронепалубните крайцери „Жигетвар” и „Зента”, есминците „Ускок”, „Щрайтер” и „Улан”, а също миноносците „64”, „68”, „70” и „72”. Разчетите предполагали ежедневно наличието на по един крайцер, есминец и миноносец на блокадната линия.

Паралелно с блокадата на Адриатическото крайбрежие на Черна гора, Императорският и Кралски флот обстрелвал черногорските позиции на планината Ловчен. Отначало за обстрела на вражеските позиции бил привлечен единствено броненосния крайцер „Кайзер Карл IV”, но на 13.08.1914 г. огън по Ловчен открили за пръв път броненосците за брегова отбрана „Виена”, „Будапеща” и „Монарх”, към които скоро се присъединил и броненосния крайцер „Кайзер Франц-Йосиф I”. Огънят на корабната артилерия бил коректиран от самолети на флота, които бомбардирали няколко пъти Антивари, Дулциньо и техните околности.

На 13.08.1914 г. „Жигетвар” бил обстрелян безрезултатно от черногорска батарея, намираща се на планината Воловица. След този инцидент блокадната линия била изнесена навътре в морето, за да не се излагат корабите на ненужен риск.

„Незабавно и с всички налични кораби …”

ДокатоАвстро-унгарския флот решавал ежедневните си задачи командващият френския Средиземноморски флот вице-адмирал де Лапейрер бил поставен в безизходно положение. След бягството на „Гебен” и „Бреслау” в Истанбул френският флот нямал противник в Средиземно море. Освен другите трудности Франция не била планирала да се сражава с Австро-Унгария в Адриатическо море и просто нямала разработени планове за това. Задачите поставени от Париж преследвали политически, а не военни цели. Дипломатите се надявали присъствието на френския флот да привлече Италия на страната на Антантата. Затова вице-адмирал де Лапейрер получил телеграма, в която му се предписвало „ … незабавно да започне бойните действия срещу Австро-Унгария. В съответствие с това, колкото можете по-бързо, с всички налични френски и британски кораби излезте в морето и плавайте открито близо до италианските брегове, като проведете срещу австрийските брегове и пристанища според обстановката операции, в избора на които правителството ви предоставя пълна свобода.” В съответствие с тези нареждания адмирал де Лапейрер решил с всички налични кораби да навлезе в Адриатическо море и да наложи близка блокада на австро-унгарските пристанища. При благоприятни условия се планирало да се даде сражение на Императорския и Кралски флот.

Френската 1-ва морска армия включвала в себе си най-боеспособните кораби. На 13.08.1914 г. те хвърлили котва в пристанището на Ла Валета. Тъй като Англия и Франция току що били обявили война на Австро-Унгария от френския командващ очаквали „незабавно и веднага” активни действия. Вариантите не били много, но заповедите не се обсъждали. Вечерта на 15.08.1914 г. вице-адмирал де Лапейрер повел своите кораби към Адриатическо море. Северно от о. Фано към него се присъединили крайцерите и есминците на контра-адмирал Трубридж. Съюзническата армада включвала дредноутите „Курбе” и „Жан Бар”, броненосците „Дантон”, „Дидро”, „Верньо”, „Конкорсе”, „Волтер”, „Демократи”, „Жюстис”, „Верите”, „Репюблик” и „Патри”, броненосните крайцери „Едгар Киню”, „Жул Мишле”, „Ернест Ренан”, „Леон Гамбета”, „Виктор Юго”, „Жул Фери”, „Дифенс” и „Уориър”, лекия крайцер „Журиен де ла Гравиер” и общо 61 миноносеца сведени в 8 дивизиона.

Планът на адмирал де Лапейрер предвиждал да хване в клещи корабите на блокадната линия. За целта дредноутите, броненосците, „Журиен де ла Гравиер” и 5 дивизиона, в които влизали четиридесетте френски миноносеца трябвало да плават покрай италианското крайбрежие, и достигайки до паралела на Катаро да завият на изток. Броненосните крайцери и останалите 3 дивизиона миноносци, в които влизали британските кораби, трябвало да плават на север покрай албанското крайбрежие и да принудят австро-унгарските кораби да се оттеглят към очакващия ги де Лапейрер. Планът сработил, но резултатът едва ли бил очаквания …

Рейдът в Адриатика

Рано сутринта на 16.08.1914 г. „Зента” напуснала залива Теодо и се отправила към блокадната линия. Предстояло да патрулира заедно с есминеца „Улан”. Морето било тихо, а видимостта прекрасна. Плавайки на около 5 мили от брега и намирайки се между планината Воловица и нос Мендерс, в 08:30 часа на „Зента” забелязали на юг-югозапад пет пушека, които бързо приближавали. От южния ъгъл на блокадния район с пълна пара се носел „Улан”, за да съобщи са случващото се. Очевидно било, че това е противника и той многократно превъзхожда малкия бронепалубен крайцер. Затова фрегатен-капитан Пахнер заповядал „Зента” да се насочи с пълна скорост към Катаро. Много скоро обаче множество пушеци се показали и на север-севрозапад. Станало очевидно, че противникът е хванал двата австро-унгарски кораба в клещи.

„Зента” изпращала радиограма след радиограма до командващия V-та дивизия линкори в Каратския залив, че е преследвана от неприятеля. Последната радиограма гласяла: „Зента” е преследвана от 17 вражески кораба”.

Тъй като вражеските кораби били отрязали крайцера от Катаро, фрегатен-капитан Пахмер се насочил към Кастелястуа, надявайки се да се промъкне под брега или най-малкото да затрудни прицела на вражеските артилеристи. „Улан” се възползвал от по-голямата си скорост и се измъкнал плавайки на север. След него се понесли „Журиен де ла Гравиер” и един миноносец.

„Зента” останала сама с френските линкори, към които скоро се присъединили и забелязаните първи броненосни крайцери. С развяващи се огромни трикольори на кърмата корабите приближавали и от дистанция 12 000 метра в 09:03 часа „Курбе” дал двуоръдеен залп, едновременно с който бил вдигнат флажен сигнал. Фрегатен-капитан Пахмер приел това като ултиматум да се предаде. В отговор на „Зента” вдигнали стенговите флагове. Скоро след това огън открили френските и британски кораби. Австро-унгарският крайцер бил накрит с третия залп, който облял мостика с вода и за го засипал с осколки. Залповете следвали един след друг и когато дистанцията намаляла до 10 000 метра огън открили и 120 мм оръдия на „Зента”. Но и тази дистанция била твърде голяма за старите оръдия на крайцера. Снарядите всеки път падали на 300 – 400 метра от вражеската линия. Първият вражески снаряд порази „Зента” в машинното отделение. Осколките му пробили главния паропровод на десния борд, повредили и двете парни машини и убили почти целия личен състав. Над крайцера се вдигнал облак дим и пара. С последните обороти на машината фрегатен-капитан Пахмер насочил корабът към брега. Излизащите от машинното отделение кълба пара обвили целия кораб в нажежен бял облак. Въпреки това командирът на кораба заповядал да не се прекратява стрелбата. Следващите попадения предизвикали пожари на главната и батарейна палуби, унищожили лазарета, прекъснали главната пожарна магистрала и унищожили помпите. Вражески снаряд направил пробойна в предното котелно отделение, през която започнала да нахлува вода. Въпреки безнадеждното положение екипажът на „Зента” се сражавал със завидна смелост. Двата крака на машиненмаат Шусс били откъснати от вражески осколък, но умирайки той извикал „Да живее Австрия!”. Навсякъде лежали ранени и убити, тъй като нямало възможност да им се окаже помощ – превързочният пункт бил разрушен. Следващите попадения превърнали в руини предната част на крайцера и мостика. Единствено мачтите, комините и част от юта били цели.

Тъй като краят на „Зента” бил близък, командирът заповядал да бъдат унищожени секретните документи и екипажът да напусне корабът. Фрегатен-капитан Пахмер изчакал екипажът да напусне крайцера и последен скочил в морето. За свой ужас, обаче той видял група моряци на кърмата, до които заповедта за напускане на кораба очевидно не била стигнала. Пахмер се върнал обратно, качил се на юта и отново напуснал „Зента” след като и последният моряк бил скочил в морето. Внезапно носът на „Зента” се показал от водата, раздали се няколко взрива в корпуса на кораба и крайцерът потънал с развяващи се флагове с кърмата напред. Плаващите във водата моряци изпратили своя кораб с „Ура” в последното му плаване.

В 09:20 вице-адмирал де Лапейрер видял, че „Зента” потъва и заповядал да се прекрати огъня. След около 10 минути крайцерът се бил скрил под водата. Адмирал деЛапейрер вдигнал сигнал до контра-адмирал Трубридж да изпрати своите миноносци да спасят екипажа на „Зента”. По една версия Трубридж се уплашил от австрийски подводници, по друга не разбрал сигнала, а по трета се опасявал от австрийски мини. Така или иначе австрийските моряци били оставени на собствената си съдба. В 09:25 часа френско-британската линия завила на югоизток. На френските кораби били излезли от строя две 240 мм и едно 190 мм оръдия., а разходът на снаряди бил непропорционално висок за скромния резултат.

Докато „Зента” била разстрелвана от дистанция, на която дори не можел да отговори, „Улан” трябвало да се сражава, за да се измъкне. Освен, че го преследвал френски лек крайцер и миноносец, когато от дистанция 7 000 – 8 000 метра по него открили огън френските дредноути. Първите снаряди паднали на 50 метра зад кърмата на миноносеца. Последвалите залпове падали около кораба, но така и не успели да го улучат. Маневрирайки между стълбовете вода „Улан” плавал на север. Скоро дистанцията до „Курбе’ намаляла до 4 000 метра и „Улан” открил огън с 66 мм си оръдия. Скоро вражеските кораби завили на югоизток, като след „Улан” все още плавали „Журиен де ла Гравиер” и френския миноносец. Техните снаряди обаче падали зад кърмата на австро-унгарския кораб. Скоро и тези кораби се отказали от преследването. В 10:00 часа без загуби и повреди „Улан” влезнал в залива на Катаро. Построеният на бруствера на форт Мамула оркестър свирел „За среща”. Моряците и войниците от базата приветствали миноносецът с „Ура”.

Останалите живи моряци от екипажа на „Зента” благополучно допалвал до Кастелястуа. Заелият града отряд черногорци отначало изтласкал моряците обратно във водата, но скоро по телефона дошли инструкции от Цетине и корабокрушенците били пуснати на брега. Австрийският гражданин Вукович се погрижил за спасените като им набавил храна и завивки от близките австро-унгарски казарми. Ранените били изпратени в болница, а останалите били отведени към вътрешността на страната. От плен ги освободили в началото на 1916 г. настъпвашите австрийски войски. В своят първи и последен бой екипажът на „Зента” дал 173 убити и 139 пленени.

Мъките на победителя

Операцията решила задачата по сваляне не австрийската блокада. На Италия била демонстрирана решимостта на Съюзниците да действат в Адриатика. Но вражеският линеен флот останал невредим. Той просто останал в базите си недосегаем за превъзхождащите го френско-британски сили. Самата операция също протекла далеч от идеалното, според адмирал де Лапейрер. Освен трудностите в управлението на обединените сили, пропуски се изявили и при комуникацията дори в рамките на ескадрата дредноути. Командващият заповядал огън по „Зента” да открие единствено флагманския „Курбе”, в резултат на което последвала хаотичната канонада на оръдията на 20 кораба. Изразходваните 500 тежки снаряда показали мизерен процент попадения и едва ли стрували потапянето единствено на малкия австрийски крайцер.

Въпреки това 1-ва френска морска армия пристъпила към блокиране на Отрантския пролив. Вечерта на 16 срещу 17.08.1914 г. корабите на адмирал де Лапейрер пристъпили към патрулиране по линията свързваща о. Фано и нос Санта-Мария ди Леука. Британските кораби били отзовани към Дарданелите.

На блокадната линия се намирали крайцерите, южно от тях на паралела на остров Паксос се разполагали миноносците и линкорите. Именно там започнали и проблемите на адмирал де Лапейрер. В сутрешната мъгла на 17.08.1914 г. се сблъскали броненосците „Жюстис” и „Демократи”, а също и миноносците „Фантасин” и „Кавалие”. За щастие никой от тях не потънал, но повредите били такива, че веднага ги изпратили в Тулон на ремонт. Заедно с тях отплавал и миноносеца „Жанисар” заради проблеми с котлите.

И без това сложните условия, в които действал Френският флот се усложнили от чудовищният разход на гориво. Корабите изгаряли по 5 000 т. въглища и 1 000 т. мазут за един преход от Малта до Отрантския пролив и патрулирането на линията. На 25.08.1914 г. де Лапейрер се оттеглил тъй като не му останали миноносци. И тук , въпреки цялата мощ на френския и италиански флотове, като дежа-вю щяла да се повтори картината от Дувърския пролив – борбата на британските дрифтери с германските подводници.